Всичкото е една песен... два, три подскока и свършва...
Т. (името е сменено) дойде при мен в труден момент от живота й. Преди регресията си тя сподели, че много хора са си отишли от живота й, нямам много приятели и се чувства сама. Каза, че не знае в каква посока да поеме. Тя успя да се потопи в два живота и видя духовния си водач, които дадоха отговор на търсенето й.
След въвеждане в регресия...
T: Това е град. Слизам отгоре. И …те са много кули тука.
Петър: Добре! Първата мисъл, образ или усещане… какво, кое от това нещо са хрониките?
T: Навсякъде са. Много са.
Петър: Остави твоята душа да те отведе до онзи хроника, която съответства на онзи минал живот, който е най-важен за сегашния момент от настоящият живот на Т. Сега… как изглежда тази хроника? Хрониките може да са всичко. На един площад съм. Светло е. Като в мъгла е. Гъста, гъста е светлината, не е мъгла.
Петър: Ааа, ти директно мина в миналия живот. Усети краката. Боси ли са? Обути ли са? Отстрани ли се виждаш или отвътре?
T: На площада има една буква V- Ви/Ве? В краката ми е. Тояга има. Пръчка държа.
Петър: Боса ли си или обута?
T: Сандали имам, ама май не съм жена. То е по-скоро…бос и гол. Не, имам отгоре някаква риза и сандали, но се чувствам съвсем… То почти няма нужда от тия неща. Не знам защо ги имам. Всъщност отдолу си усещам и голотата, и свободата на кожата, и … СВОБОДАТА усещам.
Петър: Чудесно!
T: Имам някаква… държа в ръката…ами като…скиптър ли/как се казва това?/
Петър: Каза тояга одеве, но използвай думите, които ти идват?
T: Е, не е такава грозна тояга.
Петър: Ахааа, като скиптър! Разкажи ми. Как изглежда този скиптър?
T: Лъскаво е! Метално! Дълго и тънко, и надскача над главата ми… Много е високо. Много ги виждам тези кули, където се приземих. О, и торба имам на лявото рамо.
Петър: Първата мисъл, образ, усещане… Това минал живот ли е? Просто предположение - да, не, не знам…
T: Не!
Петър: Ок. Какво е това?
T: Просител съм. Чувствам се като…дошла съм да помоля, да видя. Дошла съм в тоя…то е като град. Аз не виждам града, а като пръстен от кули наоколо… Площада. Аз съм застанала тук. Други хора не виждам. Всичкото това са библиотеки, записи, познание, информ... Аз не знам към коя кула да тръгна обаче. Ама съм дошла това да попитам.
Петър:Ок. Добре. Нещо в теб знае. Довери се на това вътрешно усещане за знание и просто остави героя да се раздвижи, да тръгне натам, където е добре да тръгне в момента?
T: Слиза още надолу. Ама това е… пак е много светло. По-скоро като…
Петър: Просто ми разказвай.
T: Няма нищо сигурно тук. Мога да се движа навсякъде и имам любопитство. Всъщност…сигурно за туй не мога да разбра накъде да тръгна, защото всичко ми е интересно.
Петър: Аха…дааа и друг път ми се е случвало. Ок. Добре. Позволи пространството, в което се намираш, да се изпълни с предмети от бита, най-различни дрехи, картини, украшения…
T: Един червен диван. Позлатено, наоколо е…
Петър: Седни на дивана. Чудесно! Брой от 1 до 3 и остави душата да те пренесе в този живот. Това е ключ към живот…към твой минал живот. Едно…усещаш как времето и пространството започва да се размива и как се пренасяш в друго време, място, пространство…някъде там, в твой минал живот. 2…3…
T: Много ми е тревожно. Някакъв голям човек съм била. Някакво сакрално познание съм притежавала.
Петър: Колко годишен е този човек?
T: Между 50г. и 70годишен е.
Петър: Върни се в същия живот на 18.
T: Момче е!
Петър: Разкажи ми за това момче.
T: Бяла дреха, боси крака. Зид има. Търново е това бе. Трапезица е.
Петър: Възможно е.
T: Ммм много ми става тъжно…
Петър: Добрее. Първата мисъл, образ, усещане…каква е причината да ти е така тъжно. Поплачи си, не се притеснявай.
T: Нее то момчето не е тъжно. На мен сега ми е тъжно.
Петър: Каква е причината?
T: Не знам. Абсолютно изненадана съм.
Петър: Разкажи ми за това момче.Как се чувства?
T: Бяло момче е. Светло. Леко любознателно, хвърковато, комуникативно… бързо същество. Движение има. Мисля, че учи. Книжовност някаква. Познания…църковност.
Петър: Коя е годината?
T: 800…не мога да я кажа повече.
Петър:Преди? След Христа?
T: След Христа.
Петър:Къде учи?
T: Там на Трапезица. Мястото е много светло, много бяло.
Петър: От кой учи? Кой му е учителя?
T: А, те са много школи.
Петър: А той всичките ли учи?
T: Не.
Петър: В коя школа е? Пусни ситуацията 2, 3 часа по-късно. Къде отива това момче, как минава денят му?
T: Някакви каменисти пътеки…скок-подскок. Движи се напред-назад. Всъщност той не гледа много сериозно на това обучение. Но там е тръгнал.
Петър: По негово желание ли е?
T: Не знам дали е по негово желание, но той се чувства, като риба във вода и е с любов там. И не е някаква си важна персона. По-скоро като дете, като игра. Всичко го забавлява и после е станало…после виждам този…
Петър: После ще ми разкажеш за после. Разкажи ми на 18г. там къде вечеряш, къде живееш?
T: Вечерям ниско долу до реката. Гостилница е. Свободно достъпно място е. Не е за избрани.
Петър: С кого вечеряш? Сам ли?
T: Сам вечерям. Наоколо има много други, но те са по-скоро като простолюдие, ако ги съпоставя с него. Той е малко като бяла врана /смее се/. Не, той не се вживява така. Хапва, забавлява се с разговорите им. И вино има. Не е пуритан. Излиза си после…не не спи на закрито. Спи на открито!
Петър: Ама има ли дом по принцип?
T: Не. Няма дом. На открито е още…не отива никъде.
Петър: Аха. А каква е причината да няма дом? Първата мисъл!
T: Той не е от тука.
Петър: А от къде е?
T: От Италия е. От това, където е ботуша. Всъщност е дете на богати хора. Сам е избрал да живее полуаскетично.
Петър: Чудесно се справяш. А каква е причината това момче да дойде в България?
T: То не е България тогава точно. Религиозна колония е, която е с предназначение да дава познания, да обучава.
Петър: Коя е религията?
T: Християнство е!
Петър: Чисто християнство?
T: Не! Католицизъм е, макар, че нямам представа какво е това.
Петър: Пусни се напред. Ден, два, три… Разкажи ми за ежедневието на това момче, какво прави? Как минава живота?
T: Има зала с високи сводести прозорци. Много е светла залата, макар, че е усойно вътре-каменна е. Много книги, много четене, но най-любимото му занимание е калиграфия или не знам каква е думата. Пише текстовете, преписва ги. До прозорец е. Дървена маса. Груба, но патенирана…много дълго време е ползвана. И му е голям кеф- и допира до дървото, и до свитъците, и някакви стъкленички има с 3, 4 цвята. И много всъщност е примитивно- едно…той си ги списва, извива и гласи…
Петър: На каква тема са тези свитъци?
T: Евангелия са.
Петър: На кого?
T: Рафаело.
Петър: Така ли? За какво се разказва в това евангелие?
T: .../мълчание/…
Петър: Може да не знаеш.
T: Не знам…изписано е, виждам ги…
Петър: Не знаеш…тази информация не се дава. На мен просто ми е любопитно.
T: Но когато влиза там да пише, той не е с бяло, а в черно. Душата му е много смирена, когато влиза там. Кротка е. Кротост!
Петър: В чисто черно е облечен, така ли?
T: Не! Главата му е гола- в смисъл не носи шапка, но цялата му дреха е едно от горе до долу.
Петър: Малко като християнски свещеник?
T: Дори не е свещеник, по-скоро е като…
Петър: имам в предвид облеклото- расо?
T: Да, но одеве по пътеките и улиците беше в бяло, а тука е…
Петър: да, така е. Там е по служба може би?
T: Послушник. И той го приема много сериозно, много дълбоко това. Изпитва пиета от това състояние да бъде послушник. Той не го чете, като послушник на църквата, а като послушник на Бога. Това е неговото виждане. За църквата той прави тия списвания, преписвания, но прави разлика между двете. Знае, че едното е само малък изказ на същинското и чувството му е към Бога, а не към църквата. А това списването и рисуването е за църквата.
Петър: Аха, но му доставя удоволствие.
T: Той с времето е започнал да изпитва удоволствие от това писане. Но истинската му радост е състоянието на кротост, когато душата му сякаш пада по очи пред Бога. Писането е нещо толкова дребно, малко повърхностно… той го изпълнява като част от ритуал, но истинският живот е този, в който той се чувства укротен, усмирен и изпива радост от това. Ама не тази…тя е дълбока радост.
Петър: Да, разбирам те.
T: Не мога да кажа какво е повече там вътре. Виж, излиза ми, че то тогава не е имало друг начин на обучение, освен чрез църква, за да можеш да навлизаш в познанието е трябвало да влезеш в църква, да служиш към църква. Иначе някак си не виждам нищо друго, като възможности. Това е било част от културата и еманацията на културата, но той приема културата, за да изпита онзи трепет в душата, който по никакъв друг начин не е можел да го достига, освен чрез приемането на знания, а те са били в църква.
Петър: Това и в други регресии е преминавало като информация. 5 години по-късно… къде е това момче?
T: На път, с черно расо, доста е унил…върви на запад и на Юг. Аз го виждам отстрани и малко отзад. Походката му е все такава смешна, като на врабец /смее се/. Не, унил е!
Петър: Каква е причината да е унил? Първата мисъл!
T: Минал е този щастлив период- обучението, състоянието на ученик му е доставяло голямо удоволствие. Това е преминало. Изкласил е! Сега той разбира, че трябва да приложи наученото, за да изработи плодове, обаче общо взето се чувства доста… не му се иска да порасне /казва го с усмивка/, не му се иска да се взема с такива дела. Тъгата му е за това, състоянието на ученик.
Петър: Добре. Един месец по късно къде е това момче?
T: Стигнал е в Италия. Италия е картинките от Неапол, изобщо не съм сигурна това какво е, но съм сигурна, че е Италия. Наоколо обаче има пушеци. Нещо гори…някакво голямо пречистване тече. Горят огньове, пламъци…има страдание. Той все още се чувства много капсулиран и защитен спрямо това. По-скоро само го наблюдава- все още не е вътре, не се е уплашил и не е изпитал тъга от загубата. Само регистрира. Все още е само гост, пътник. Насреща има една голяма сграда и той мисля, че отива…Сградата има и църковно излъчване, но не е точно храм, а по-скоро е административна. Той там отива. Вътре е много тъмно, студено, подредено и той изобщо не се чувства на място там, но това е мястото, в което ще служи. Какво е ставало там?
Петър: Първата мисъл, образ, усещане? Какво е ставало там?
T: Неговото усещане чувствам.
Петър: Да, какво е?
T: Душичката му измръзва и се свива.
Петър: Добре. 5 години по късно…
T: Той още като влезе, аз виждах неговото влизане в гръб, а отсреща видях как се издига над сградата като … не знам какъв е санът, но той е в бяла роба, с бяла малка похлупка на главата не бих казала шапка дори. Такова дето точно на главата застава. Бяло и злато. И тогава той има този скиптър в ръката. И сега вече ме гледа насреща. До тук го виждах или отстрани, или изотзад, а сега стои и ме гледа насреща. Лицето му е красиво. Мъдро е. Обаче има една…кисела тъга в това. Състоянието му. Сякаш казва: - Да, стигнах до тук, за където се бях запътил, но заплатих всичките цени и оттук натам… На много високо място е. Има власт, обаче изобщо не я иска тая власт да ти кажа. Нито му е радост…Леле! Той през целият си живот е останал хлапак! И дори в тая бяла роба, и с тоя скиптър и всичко туй в него пак бърбори един врабец. И той не може да се слее с постижението си. Вътре в душата има една капсула от дете и всичкото наоколо е едно надграждане, което той го крепи, владее го, но това по-скоро е извън него. Не изпитва тъга за това, че трябва да се справя с цялата тази надградена конструкция от личността си, но не изпитва и досада…по-скоро е служене.
Петър: На какво?
T: Той го е приел, че служи на хората. Отвън като го гледам обаче- над него има друга власт по-могъща и той просто отказва да…/смее се/ отказва да го вземе на сериозно.
Петър: Какво е името на момчето? Как се казва?
T: Константин.
Петър: Това истинското му име ли е или църковното?
T: Сегашното/църковното/, като го виждам с тази бялата дреха. Предишното му име съдържа Г и Р, но не мога да ти кажа името…
Петър: И друг път съм получавал такава информация. Константин кой? Има ли цифра след него?
T: Той не ще да я казвам. Той не иска да го констатираме по този начин. Той не иска да се изживява по тоя начин. Той крепи цялата конструкция, владее я, служи й, служи си и чрез нея, служи и на други, но това казва, не е той. Душата му е вътре на капсула, тя си остава като врабче ти казвам. Скок-подскок, скок подскок и двете неща той не желае да ги върже в едно и да ги слее.
Петър:Ок. Разбрах те. Сега ще броя от 1 до 3, и когато кажа 3, искам да оставиш твоята душа да те заведе в онази случка, която от този минал живот е най-важна за сегашният живот на Т. Следва въвеждане в случката…
T: Това е когато той влиза в града. Завръщането от учението.
Петър: Да. Опиши ми точно къде е и какво прави?
T: В тоя момент го обхвана голяма тъга. На каменен път е. По средата тече вада. Домът му е изгорял.
Петър: Какво? Как се чувства?
T: Смазан!
Петър: От какво?
T: То наоколо всичко е пепелище. Не знам…това май е някакъв квартал на Рим. Ама какъв погром е минал оттам. Само камъни са останали, всичко друго е сажди и пепел.
Петър: А нещо война ли е?
T: Не мога да ти кажа какво е, но той вижда и той така се чувства - изгорен и сринат. Наклонен е момчето. Не е … този жест силно да сведе глава напред почти на гърдите. Така беше, когато рисуваше текстовете, в оная светла катедрала, така е застанал и сега. Това е някаква способност да събере душата си в копче и това е опит да я съхрани. Всъщност той през всичките си години има много ясно съзнание за разделянето между душа, сегашната си личност, социалната си маска и роля. При него това е много стриктно отделено едно в друго. И нещата трудно го докосват, но когато го докоснат, той притежава това умение, това свеждане на главата към гърдите, за да събере всичко и тук, и той така стягайки го, той всъщност се опитва да го овладее, да го… и да го запази. Идеята е да опази душата си чиста, въпреки, че това, което се случва около него го е сломило. Той се чувства и виновен за това, че докато е бил да учи, всъщност е подхвърчал през цялото време на обучението си, че е пропуснал да се погрижи за това, за това място, от където произлиза.
Петър: Разбирам те. С какво тази случка е важна за настоящият живот на Т.?
T: Умението да събира душата си на копче и после това, което виждам е зелена, прясна трева из пепелищата да пониква. За прехода, за това, че образите, които виждаме са илюзии, че се правят преходи от една към друга и че същественото е да съхраниш душата, защото тя е центъра от който навън може да се реализират тия илюзии. И важна е и тази, но не мога да кажа защо…важна е и този стубор, който държи в десницата си- беше тояга, после стана скиптър, жезъл…сега сред това пепелище не е скиптър, не е и дива тояга…това е някакво…тази пръчка му е някакъв…показва някакъв социален статус. Ама кой знае защо, той я приема като символ на стабилността си. Той слива тази душевната капсула тук в центъра на съществото си и този…това нещо в десницата му…те в очите му са идентични. Едното е символ за другото и той…тези двете са му две крайни точки от битието, които…всичкото друго, което се случва е между тях двете. Целият му живот, всичките епизоди, всичките визуализации, форми, всичкото това се случва между това което е тук…това не е сърцето му…значи аз всичкото това го виждам, защото го гледам от оня град с акаша…и нещата ги виждам малко механично…Това не е сърцето му. Това е капсулка. Той умее да борави с нея, т.е. тя е аналог на това, което наричаме сърце, но едното е този жезъл…и всичко се случва между сърцето и десницата му. Всичкото друго е като една дъга от форми, неща, случки, събития…бъбрилница някаква си. Но той държи тези две неща- тук, в сърцето и този…жезъл.
Петър: С какво е важна тази случка за настоящият живот на Т.?
T: Той се обръща към мен и ето така…малко…мълчи и не казва. Мълчи и нищо не казва. Гледа ме в очите. Черни очи има. Аз съм нещо, което той е изоставил. Аз съм нещо от тази бърборилнята.
Петър: Добре. Върни се в града на акаша. Леко, спокойно…Остави нещата… И там от гледната точка в града на акаша нека с първата мисъл, образ или усещане отговори на следния ми въпрос: Каква е причината да видиш точно този минал живот сега? С какво той е важен за настоящият живот на Т.?
T: Послушанието. Послушанието!
Петър: Кои са уроци, които Т. е взела?
T: Послушанието!
Петър: Как? С какви действия?
T: Виктори! Тази буква стои в центъра на площада /V/. Всъщност няма какво толкова всичките библиотеки да ги ровя, да ги претръсквам ментално…не е нужно повече менталност в мен. Не е нужно повече да зная.
Петър: А какво е нужно?
T: Да вървя напред.
Петър: Как? По какъв начин?
T: С бялата дреха, като този по-възрастния. Който е той е…той има душата на врабчето, но има някаква студенина в него. Ама то е студенина от чистота. Ооо посланието е, че чрез послушание ще стигна много високо, където няма да се чувствам по-добре. Ако не си съхраня това вътре, но аз съм го била…като забравено е. И сега целия акаша се насочи към това, дето е тука вътре. И то е много бъбриво… и като яйце е. То одеве ми се появи едно яйце. Аз не можах точно да разбера какво е и то после отмина. И сега пак… пъстро е! Шарено е, ама е красиво ти казвам…ама едни работи, едни нанизани…Такова богатство! Такива картини е… като земно кълбо е такова. Всичко има, ама то е много трудно, то понеже отведнъж ми се отваря и аз не мога всичкото да ти го изговоря.
Петър: Зная! Спокойно...
Т. /Смее се/ И сега сме тримата около това яйце - и този с бялата дреха, възрастния. Той стои тук в ляво, момчето с черната дреха и тъжбата и стои тук вдясно и аз съм тук. Само че аз не съм точно както сега…малко съм…не съм точно оформена. А бе аз съм, но не мога да ти кажа каква точно ми е формата. Но ми стана тъжно –онова тъжно,черно нова момче си отива. То беше послушанието.
Петър: От тук нататък накъде в живота на Т.?
Т. Дядото! Той може би ми е и водача, но сякаш е бил…да, точно така го виждам…много нависоко. Той самият е много висок. Много бял…лицето му е много красиво. Бил е много нависоко…аз съм трябвало да мина един много нисък път. Той ще ме води и подкрепя и всъщност задачите ми никак не са… Задачите ми са духовни.
Петър: Какви? Конкретно…
Т. О, трогвам и с жезъла…май пак е за послушанието…не го виждам.
Петър: Ако той имаше послание към настоящият живот на Т., как би звучало това послание?
Т: Да не губя любовта. Да не се омагьосвам от външните. Много са красиви наистина, но то е в сърцето ми тази красота. Той обаче не иска…иска аскетизъм. Не точно аскетизъм, то е…
Петър: Ти затова ли нямаш приятели сега?
Т: Абе, той нещо ми се кара.
Петър: Има и такива. Какво ти се кара?
Т: Попитах го защо нямам приятели. Изглупяха нещата да ти кажа. /Смее се./ Посочва ми пътя и …
Петър: И стига толкова за днеска. Разбирам те. Не се притеснявай.
Т: Първото, което ми мина, беше неее имам приятели…после последващ въпроса ми беше. Път някакъв - оттук надясно ми идва…бели камъни. Град е насреща. Боже! Много е странно. Африка!? Натам виждам пясъците и тая жълта мараня. Небето е белезникаво, като Средиземноморието…
Петър: Коя е годината?
Т: 1400г. и нещо е, но повече не мога да ти кажа. Едно, четири излиза…И тоя път аз май минах. Това е. Жена съм.
Петър: Разкажи ми за нея.
Т: Много е фриволна и е свободна. Щастлива е и е семейна. Има малко, но то и стига. Егати душата носи тая. Тя е…много е свободна. Леко сърце е. Леко сърце носи. Каквото е –това е.
Петър: Какво иска да ти покаже твоята душа с тази жена?
Т: Че може всякак. Тя да ти кажа е една такава тънкокрака, бързоходна…една скоклива пак…като врабец пак.
Петър: Да! Това си ти.
Т: И черно е облякла…това носи….
Петър: Фередже?
Т: Религията е различна. Обаче я…изобщо от нищо не й дреме на тая. Но тя има дом. Има всичко! Тя си живее! Нейното самосъзнание, че тя има всичко. Боса е. Тъмнокожа е. Закрива си лицето. Така се изисква. Града е сравнително нормален град. Просто на тази жена всичко й изглежда нормално. И не е от значение какво всъщност…тя не мисли кое е всъщност, кое е невсъщност. Тя просто си развява полите, но как да ти го…но не в някакъв циничен смисъл. Има всичко. И се появява един кладенец. Всъщност казва с това- има вода, има град, има дом и това е всичко необходимо,за да изкараш един живот. Да и я виждам сега, като си тръгва от света… пак е жена, пак е слабичка. Лежи така с глава надясно. Открила си е лицето име гледа…/говори с усмивка на уста./ и ми казва: - „Свиркай си“. Всичкото е една песен, два, три подскока и свършва...
Това е като майчинско отношение към мен, като съм тук и сега. Но не е тази ми майка, която е в този живот. По-скоро е някаква част от мен. Но тя сега си отива от този живот, но си отива щаст…толкова свободна си отива, колкото беше и в живота си. Леле….душа…свободна такава. И докато ти разказвам тука, всичко ми се напълни, проясни ми се, разшири ми се….
Петър: Запомни го това усещане. Насити тялото, ума, душата си с него.
Сега след малко ще преброя от 1 до 5… Всъщност ще преброя от 1 до 10 понеже ме помоли…
Т: Чакай…Още съм с тях двамата. Тя си стои тук в дясно. Той си стои тук в ляво-белия. Появиха се едни прозорци…ааа върнах се в акаша. Добре е и дори се издигнах нагоре и дори си намерих звездички дааа. Да, връщането трябваше така да стане с тази образност. Изобщо не ме беше страх от открит космос. О, почувствах се много изморена. Чак вече не ми е трудно. Добре. Остана ми тук усещането от онази жена, онова усещане…с T. …нещо с Т. се е казвала.
Петър: Смее се. Казах ти, казах ти да запазиш това усещане…
С благодарност към А.Атанасова, която набра текста!
още случаи...
След въвеждане в регресия...
T: Това е град. Слизам отгоре. И …те са много кули тука.
Петър: Добре! Първата мисъл, образ или усещане… какво, кое от това нещо са хрониките?
T: Навсякъде са. Много са.
Петър: Остави твоята душа да те отведе до онзи хроника, която съответства на онзи минал живот, който е най-важен за сегашния момент от настоящият живот на Т. Сега… как изглежда тази хроника? Хрониките може да са всичко. На един площад съм. Светло е. Като в мъгла е. Гъста, гъста е светлината, не е мъгла.
Петър: Ааа, ти директно мина в миналия живот. Усети краката. Боси ли са? Обути ли са? Отстрани ли се виждаш или отвътре?
T: На площада има една буква V- Ви/Ве? В краката ми е. Тояга има. Пръчка държа.
Петър: Боса ли си или обута?
T: Сандали имам, ама май не съм жена. То е по-скоро…бос и гол. Не, имам отгоре някаква риза и сандали, но се чувствам съвсем… То почти няма нужда от тия неща. Не знам защо ги имам. Всъщност отдолу си усещам и голотата, и свободата на кожата, и … СВОБОДАТА усещам.
Петър: Чудесно!
T: Имам някаква… държа в ръката…ами като…скиптър ли/как се казва това?/
Петър: Каза тояга одеве, но използвай думите, които ти идват?
T: Е, не е такава грозна тояга.
Петър: Ахааа, като скиптър! Разкажи ми. Как изглежда този скиптър?
T: Лъскаво е! Метално! Дълго и тънко, и надскача над главата ми… Много е високо. Много ги виждам тези кули, където се приземих. О, и торба имам на лявото рамо.
Петър: Първата мисъл, образ, усещане… Това минал живот ли е? Просто предположение - да, не, не знам…
T: Не!
Петър: Ок. Какво е това?
T: Просител съм. Чувствам се като…дошла съм да помоля, да видя. Дошла съм в тоя…то е като град. Аз не виждам града, а като пръстен от кули наоколо… Площада. Аз съм застанала тук. Други хора не виждам. Всичкото това са библиотеки, записи, познание, информ... Аз не знам към коя кула да тръгна обаче. Ама съм дошла това да попитам.
Петър:Ок. Добре. Нещо в теб знае. Довери се на това вътрешно усещане за знание и просто остави героя да се раздвижи, да тръгне натам, където е добре да тръгне в момента?
T: Слиза още надолу. Ама това е… пак е много светло. По-скоро като…
Петър: Просто ми разказвай.
T: Няма нищо сигурно тук. Мога да се движа навсякъде и имам любопитство. Всъщност…сигурно за туй не мога да разбра накъде да тръгна, защото всичко ми е интересно.
Петър: Аха…дааа и друг път ми се е случвало. Ок. Добре. Позволи пространството, в което се намираш, да се изпълни с предмети от бита, най-различни дрехи, картини, украшения…
T: Един червен диван. Позлатено, наоколо е…
Петър: Седни на дивана. Чудесно! Брой от 1 до 3 и остави душата да те пренесе в този живот. Това е ключ към живот…към твой минал живот. Едно…усещаш как времето и пространството започва да се размива и как се пренасяш в друго време, място, пространство…някъде там, в твой минал живот. 2…3…
T: Много ми е тревожно. Някакъв голям човек съм била. Някакво сакрално познание съм притежавала.
Петър: Колко годишен е този човек?
T: Между 50г. и 70годишен е.
Петър: Върни се в същия живот на 18.
T: Момче е!
Петър: Разкажи ми за това момче.
T: Бяла дреха, боси крака. Зид има. Търново е това бе. Трапезица е.
Петър: Възможно е.
T: Ммм много ми става тъжно…
Петър: Добрее. Първата мисъл, образ, усещане…каква е причината да ти е така тъжно. Поплачи си, не се притеснявай.
T: Нее то момчето не е тъжно. На мен сега ми е тъжно.
Петър: Каква е причината?
T: Не знам. Абсолютно изненадана съм.
Петър: Разкажи ми за това момче.Как се чувства?
T: Бяло момче е. Светло. Леко любознателно, хвърковато, комуникативно… бързо същество. Движение има. Мисля, че учи. Книжовност някаква. Познания…църковност.
Петър: Коя е годината?
T: 800…не мога да я кажа повече.
Петър:Преди? След Христа?
T: След Христа.
Петър:Къде учи?
T: Там на Трапезица. Мястото е много светло, много бяло.
Петър: От кой учи? Кой му е учителя?
T: А, те са много школи.
Петър: А той всичките ли учи?
T: Не.
Петър: В коя школа е? Пусни ситуацията 2, 3 часа по-късно. Къде отива това момче, как минава денят му?
T: Някакви каменисти пътеки…скок-подскок. Движи се напред-назад. Всъщност той не гледа много сериозно на това обучение. Но там е тръгнал.
Петър: По негово желание ли е?
T: Не знам дали е по негово желание, но той се чувства, като риба във вода и е с любов там. И не е някаква си важна персона. По-скоро като дете, като игра. Всичко го забавлява и после е станало…после виждам този…
Петър: После ще ми разкажеш за после. Разкажи ми на 18г. там къде вечеряш, къде живееш?
T: Вечерям ниско долу до реката. Гостилница е. Свободно достъпно място е. Не е за избрани.
Петър: С кого вечеряш? Сам ли?
T: Сам вечерям. Наоколо има много други, но те са по-скоро като простолюдие, ако ги съпоставя с него. Той е малко като бяла врана /смее се/. Не, той не се вживява така. Хапва, забавлява се с разговорите им. И вино има. Не е пуритан. Излиза си после…не не спи на закрито. Спи на открито!
Петър: Ама има ли дом по принцип?
T: Не. Няма дом. На открито е още…не отива никъде.
Петър: Аха. А каква е причината да няма дом? Първата мисъл!
T: Той не е от тука.
Петър: А от къде е?
T: От Италия е. От това, където е ботуша. Всъщност е дете на богати хора. Сам е избрал да живее полуаскетично.
Петър: Чудесно се справяш. А каква е причината това момче да дойде в България?
T: То не е България тогава точно. Религиозна колония е, която е с предназначение да дава познания, да обучава.
Петър: Коя е религията?
T: Християнство е!
Петър: Чисто християнство?
T: Не! Католицизъм е, макар, че нямам представа какво е това.
Петър: Пусни се напред. Ден, два, три… Разкажи ми за ежедневието на това момче, какво прави? Как минава живота?
T: Има зала с високи сводести прозорци. Много е светла залата, макар, че е усойно вътре-каменна е. Много книги, много четене, но най-любимото му занимание е калиграфия или не знам каква е думата. Пише текстовете, преписва ги. До прозорец е. Дървена маса. Груба, но патенирана…много дълго време е ползвана. И му е голям кеф- и допира до дървото, и до свитъците, и някакви стъкленички има с 3, 4 цвята. И много всъщност е примитивно- едно…той си ги списва, извива и гласи…
Петър: На каква тема са тези свитъци?
T: Евангелия са.
Петър: На кого?
T: Рафаело.
Петър: Така ли? За какво се разказва в това евангелие?
T: .../мълчание/…
Петър: Може да не знаеш.
T: Не знам…изписано е, виждам ги…
Петър: Не знаеш…тази информация не се дава. На мен просто ми е любопитно.
T: Но когато влиза там да пише, той не е с бяло, а в черно. Душата му е много смирена, когато влиза там. Кротка е. Кротост!
Петър: В чисто черно е облечен, така ли?
T: Не! Главата му е гола- в смисъл не носи шапка, но цялата му дреха е едно от горе до долу.
Петър: Малко като християнски свещеник?
T: Дори не е свещеник, по-скоро е като…
Петър: имам в предвид облеклото- расо?
T: Да, но одеве по пътеките и улиците беше в бяло, а тука е…
Петър: да, така е. Там е по служба може би?
T: Послушник. И той го приема много сериозно, много дълбоко това. Изпитва пиета от това състояние да бъде послушник. Той не го чете, като послушник на църквата, а като послушник на Бога. Това е неговото виждане. За църквата той прави тия списвания, преписвания, но прави разлика между двете. Знае, че едното е само малък изказ на същинското и чувството му е към Бога, а не към църквата. А това списването и рисуването е за църквата.
Петър: Аха, но му доставя удоволствие.
T: Той с времето е започнал да изпитва удоволствие от това писане. Но истинската му радост е състоянието на кротост, когато душата му сякаш пада по очи пред Бога. Писането е нещо толкова дребно, малко повърхностно… той го изпълнява като част от ритуал, но истинският живот е този, в който той се чувства укротен, усмирен и изпива радост от това. Ама не тази…тя е дълбока радост.
Петър: Да, разбирам те.
T: Не мога да кажа какво е повече там вътре. Виж, излиза ми, че то тогава не е имало друг начин на обучение, освен чрез църква, за да можеш да навлизаш в познанието е трябвало да влезеш в църква, да служиш към църква. Иначе някак си не виждам нищо друго, като възможности. Това е било част от културата и еманацията на културата, но той приема културата, за да изпита онзи трепет в душата, който по никакъв друг начин не е можел да го достига, освен чрез приемането на знания, а те са били в църква.
Петър: Това и в други регресии е преминавало като информация. 5 години по-късно… къде е това момче?
T: На път, с черно расо, доста е унил…върви на запад и на Юг. Аз го виждам отстрани и малко отзад. Походката му е все такава смешна, като на врабец /смее се/. Не, унил е!
Петър: Каква е причината да е унил? Първата мисъл!
T: Минал е този щастлив период- обучението, състоянието на ученик му е доставяло голямо удоволствие. Това е преминало. Изкласил е! Сега той разбира, че трябва да приложи наученото, за да изработи плодове, обаче общо взето се чувства доста… не му се иска да порасне /казва го с усмивка/, не му се иска да се взема с такива дела. Тъгата му е за това, състоянието на ученик.
Петър: Добре. Един месец по късно къде е това момче?
T: Стигнал е в Италия. Италия е картинките от Неапол, изобщо не съм сигурна това какво е, но съм сигурна, че е Италия. Наоколо обаче има пушеци. Нещо гори…някакво голямо пречистване тече. Горят огньове, пламъци…има страдание. Той все още се чувства много капсулиран и защитен спрямо това. По-скоро само го наблюдава- все още не е вътре, не се е уплашил и не е изпитал тъга от загубата. Само регистрира. Все още е само гост, пътник. Насреща има една голяма сграда и той мисля, че отива…Сградата има и църковно излъчване, но не е точно храм, а по-скоро е административна. Той там отива. Вътре е много тъмно, студено, подредено и той изобщо не се чувства на място там, но това е мястото, в което ще служи. Какво е ставало там?
Петър: Първата мисъл, образ, усещане? Какво е ставало там?
T: Неговото усещане чувствам.
Петър: Да, какво е?
T: Душичката му измръзва и се свива.
Петър: Добре. 5 години по късно…
T: Той още като влезе, аз виждах неговото влизане в гръб, а отсреща видях как се издига над сградата като … не знам какъв е санът, но той е в бяла роба, с бяла малка похлупка на главата не бих казала шапка дори. Такова дето точно на главата застава. Бяло и злато. И тогава той има този скиптър в ръката. И сега вече ме гледа насреща. До тук го виждах или отстрани, или изотзад, а сега стои и ме гледа насреща. Лицето му е красиво. Мъдро е. Обаче има една…кисела тъга в това. Състоянието му. Сякаш казва: - Да, стигнах до тук, за където се бях запътил, но заплатих всичките цени и оттук натам… На много високо място е. Има власт, обаче изобщо не я иска тая власт да ти кажа. Нито му е радост…Леле! Той през целият си живот е останал хлапак! И дори в тая бяла роба, и с тоя скиптър и всичко туй в него пак бърбори един врабец. И той не може да се слее с постижението си. Вътре в душата има една капсула от дете и всичкото наоколо е едно надграждане, което той го крепи, владее го, но това по-скоро е извън него. Не изпитва тъга за това, че трябва да се справя с цялата тази надградена конструкция от личността си, но не изпитва и досада…по-скоро е служене.
Петър: На какво?
T: Той го е приел, че служи на хората. Отвън като го гледам обаче- над него има друга власт по-могъща и той просто отказва да…/смее се/ отказва да го вземе на сериозно.
Петър: Какво е името на момчето? Как се казва?
T: Константин.
Петър: Това истинското му име ли е или църковното?
T: Сегашното/църковното/, като го виждам с тази бялата дреха. Предишното му име съдържа Г и Р, но не мога да ти кажа името…
Петър: И друг път съм получавал такава информация. Константин кой? Има ли цифра след него?
T: Той не ще да я казвам. Той не иска да го констатираме по този начин. Той не иска да се изживява по тоя начин. Той крепи цялата конструкция, владее я, служи й, служи си и чрез нея, служи и на други, но това казва, не е той. Душата му е вътре на капсула, тя си остава като врабче ти казвам. Скок-подскок, скок подскок и двете неща той не желае да ги върже в едно и да ги слее.
Петър:Ок. Разбрах те. Сега ще броя от 1 до 3, и когато кажа 3, искам да оставиш твоята душа да те заведе в онази случка, която от този минал живот е най-важна за сегашният живот на Т. Следва въвеждане в случката…
T: Това е когато той влиза в града. Завръщането от учението.
Петър: Да. Опиши ми точно къде е и какво прави?
T: В тоя момент го обхвана голяма тъга. На каменен път е. По средата тече вада. Домът му е изгорял.
Петър: Какво? Как се чувства?
T: Смазан!
Петър: От какво?
T: То наоколо всичко е пепелище. Не знам…това май е някакъв квартал на Рим. Ама какъв погром е минал оттам. Само камъни са останали, всичко друго е сажди и пепел.
Петър: А нещо война ли е?
T: Не мога да ти кажа какво е, но той вижда и той така се чувства - изгорен и сринат. Наклонен е момчето. Не е … този жест силно да сведе глава напред почти на гърдите. Така беше, когато рисуваше текстовете, в оная светла катедрала, така е застанал и сега. Това е някаква способност да събере душата си в копче и това е опит да я съхрани. Всъщност той през всичките си години има много ясно съзнание за разделянето между душа, сегашната си личност, социалната си маска и роля. При него това е много стриктно отделено едно в друго. И нещата трудно го докосват, но когато го докоснат, той притежава това умение, това свеждане на главата към гърдите, за да събере всичко и тук, и той така стягайки го, той всъщност се опитва да го овладее, да го… и да го запази. Идеята е да опази душата си чиста, въпреки, че това, което се случва около него го е сломило. Той се чувства и виновен за това, че докато е бил да учи, всъщност е подхвърчал през цялото време на обучението си, че е пропуснал да се погрижи за това, за това място, от където произлиза.
Петър: Разбирам те. С какво тази случка е важна за настоящият живот на Т.?
T: Умението да събира душата си на копче и после това, което виждам е зелена, прясна трева из пепелищата да пониква. За прехода, за това, че образите, които виждаме са илюзии, че се правят преходи от една към друга и че същественото е да съхраниш душата, защото тя е центъра от който навън може да се реализират тия илюзии. И важна е и тази, но не мога да кажа защо…важна е и този стубор, който държи в десницата си- беше тояга, после стана скиптър, жезъл…сега сред това пепелище не е скиптър, не е и дива тояга…това е някакво…тази пръчка му е някакъв…показва някакъв социален статус. Ама кой знае защо, той я приема като символ на стабилността си. Той слива тази душевната капсула тук в центъра на съществото си и този…това нещо в десницата му…те в очите му са идентични. Едното е символ за другото и той…тези двете са му две крайни точки от битието, които…всичкото друго, което се случва е между тях двете. Целият му живот, всичките епизоди, всичките визуализации, форми, всичкото това се случва между това което е тук…това не е сърцето му…значи аз всичкото това го виждам, защото го гледам от оня град с акаша…и нещата ги виждам малко механично…Това не е сърцето му. Това е капсулка. Той умее да борави с нея, т.е. тя е аналог на това, което наричаме сърце, но едното е този жезъл…и всичко се случва между сърцето и десницата му. Всичкото друго е като една дъга от форми, неща, случки, събития…бъбрилница някаква си. Но той държи тези две неща- тук, в сърцето и този…жезъл.
Петър: С какво е важна тази случка за настоящият живот на Т.?
T: Той се обръща към мен и ето така…малко…мълчи и не казва. Мълчи и нищо не казва. Гледа ме в очите. Черни очи има. Аз съм нещо, което той е изоставил. Аз съм нещо от тази бърборилнята.
Петър: Добре. Върни се в града на акаша. Леко, спокойно…Остави нещата… И там от гледната точка в града на акаша нека с първата мисъл, образ или усещане отговори на следния ми въпрос: Каква е причината да видиш точно този минал живот сега? С какво той е важен за настоящият живот на Т.?
T: Послушанието. Послушанието!
Петър: Кои са уроци, които Т. е взела?
T: Послушанието!
Петър: Как? С какви действия?
T: Виктори! Тази буква стои в центъра на площада /V/. Всъщност няма какво толкова всичките библиотеки да ги ровя, да ги претръсквам ментално…не е нужно повече менталност в мен. Не е нужно повече да зная.
Петър: А какво е нужно?
T: Да вървя напред.
Петър: Как? По какъв начин?
T: С бялата дреха, като този по-възрастния. Който е той е…той има душата на врабчето, но има някаква студенина в него. Ама то е студенина от чистота. Ооо посланието е, че чрез послушание ще стигна много високо, където няма да се чувствам по-добре. Ако не си съхраня това вътре, но аз съм го била…като забравено е. И сега целия акаша се насочи към това, дето е тука вътре. И то е много бъбриво… и като яйце е. То одеве ми се появи едно яйце. Аз не можах точно да разбера какво е и то после отмина. И сега пак… пъстро е! Шарено е, ама е красиво ти казвам…ама едни работи, едни нанизани…Такова богатство! Такива картини е… като земно кълбо е такова. Всичко има, ама то е много трудно, то понеже отведнъж ми се отваря и аз не мога всичкото да ти го изговоря.
Петър: Зная! Спокойно...
Т. /Смее се/ И сега сме тримата около това яйце - и този с бялата дреха, възрастния. Той стои тук в ляво, момчето с черната дреха и тъжбата и стои тук вдясно и аз съм тук. Само че аз не съм точно както сега…малко съм…не съм точно оформена. А бе аз съм, но не мога да ти кажа каква точно ми е формата. Но ми стана тъжно –онова тъжно,черно нова момче си отива. То беше послушанието.
Петър: От тук нататък накъде в живота на Т.?
Т. Дядото! Той може би ми е и водача, но сякаш е бил…да, точно така го виждам…много нависоко. Той самият е много висок. Много бял…лицето му е много красиво. Бил е много нависоко…аз съм трябвало да мина един много нисък път. Той ще ме води и подкрепя и всъщност задачите ми никак не са… Задачите ми са духовни.
Петър: Какви? Конкретно…
Т. О, трогвам и с жезъла…май пак е за послушанието…не го виждам.
Петър: Ако той имаше послание към настоящият живот на Т., как би звучало това послание?
Т: Да не губя любовта. Да не се омагьосвам от външните. Много са красиви наистина, но то е в сърцето ми тази красота. Той обаче не иска…иска аскетизъм. Не точно аскетизъм, то е…
Петър: Ти затова ли нямаш приятели сега?
Т: Абе, той нещо ми се кара.
Петър: Има и такива. Какво ти се кара?
Т: Попитах го защо нямам приятели. Изглупяха нещата да ти кажа. /Смее се./ Посочва ми пътя и …
Петър: И стига толкова за днеска. Разбирам те. Не се притеснявай.
Т: Първото, което ми мина, беше неее имам приятели…после последващ въпроса ми беше. Път някакъв - оттук надясно ми идва…бели камъни. Град е насреща. Боже! Много е странно. Африка!? Натам виждам пясъците и тая жълта мараня. Небето е белезникаво, като Средиземноморието…
Петър: Коя е годината?
Т: 1400г. и нещо е, но повече не мога да ти кажа. Едно, четири излиза…И тоя път аз май минах. Това е. Жена съм.
Петър: Разкажи ми за нея.
Т: Много е фриволна и е свободна. Щастлива е и е семейна. Има малко, но то и стига. Егати душата носи тая. Тя е…много е свободна. Леко сърце е. Леко сърце носи. Каквото е –това е.
Петър: Какво иска да ти покаже твоята душа с тази жена?
Т: Че може всякак. Тя да ти кажа е една такава тънкокрака, бързоходна…една скоклива пак…като врабец пак.
Петър: Да! Това си ти.
Т: И черно е облякла…това носи….
Петър: Фередже?
Т: Религията е различна. Обаче я…изобщо от нищо не й дреме на тая. Но тя има дом. Има всичко! Тя си живее! Нейното самосъзнание, че тя има всичко. Боса е. Тъмнокожа е. Закрива си лицето. Така се изисква. Града е сравнително нормален град. Просто на тази жена всичко й изглежда нормално. И не е от значение какво всъщност…тя не мисли кое е всъщност, кое е невсъщност. Тя просто си развява полите, но как да ти го…но не в някакъв циничен смисъл. Има всичко. И се появява един кладенец. Всъщност казва с това- има вода, има град, има дом и това е всичко необходимо,за да изкараш един живот. Да и я виждам сега, като си тръгва от света… пак е жена, пак е слабичка. Лежи така с глава надясно. Открила си е лицето име гледа…/говори с усмивка на уста./ и ми казва: - „Свиркай си“. Всичкото е една песен, два, три подскока и свършва...
Това е като майчинско отношение към мен, като съм тук и сега. Но не е тази ми майка, която е в този живот. По-скоро е някаква част от мен. Но тя сега си отива от този живот, но си отива щаст…толкова свободна си отива, колкото беше и в живота си. Леле….душа…свободна такава. И докато ти разказвам тука, всичко ми се напълни, проясни ми се, разшири ми се….
Петър: Запомни го това усещане. Насити тялото, ума, душата си с него.
Сега след малко ще преброя от 1 до 5… Всъщност ще преброя от 1 до 10 понеже ме помоли…
Т: Чакай…Още съм с тях двамата. Тя си стои тук в дясно. Той си стои тук в ляво-белия. Появиха се едни прозорци…ааа върнах се в акаша. Добре е и дори се издигнах нагоре и дори си намерих звездички дааа. Да, връщането трябваше така да стане с тази образност. Изобщо не ме беше страх от открит космос. О, почувствах се много изморена. Чак вече не ми е трудно. Добре. Остана ми тук усещането от онази жена, онова усещане…с T. …нещо с Т. се е казвала.
Петър: Смее се. Казах ти, казах ти да запазиш това усещане…
С благодарност към А.Атанасова, която набра текста!
още случаи...
