Обратна връзка от хора, преживяли групова регресия
Това са обратни връзки на хора, които са преживяли групова регресия водена от мен:
Р.Б: „Регресията мина много приятно и комфортно за мен. Видях мой предишен живот, който сме разглеждали с Пепи в лична регресия. Получих доста информация за краткото време, през което бяхме в хипноза. Това, че бяхме група по никакъв начин не възпрепядства процеса и в резултат аз видях много важен за мен детайл,както и важно послание. Благодаря за прекрасното изживяване. Със сигурност ще го повторя.“
Ю.Ст: „Здравейте, искам да ви благодаря за снощната регресия и да споделя какво се сучи след нея. Аз съм жената, която след регресията каза, че съм видяла, че съм бива див френски селянин с отрязани 3 пръста на дясната ръка и съм се отключила от регресията, понеже явно не съм могла да понеса това. Но знаете ли, постигнали сме нещо съвсем друго!!! От три месеца имам големи проблеми с дясната си ръка, болките не спираха, изредих много лекари и те вече не знаеха какво да ми предписват. Започнах да свиквам с тази болка в ръката си. Когато дойдох на регресията, въобще не мислех за ръката си, имам други въпроси към себе си, на които предполагах, че ще получа поне частичен отговор, но явно по-спешно е била ръката ми. След регресията докато се прибирах ми се строи, че ръката ми по-лека някак, през нощта и тази сутрин нямах никакви болки. Реших да изчакам до вечерта, за да ви напиша. Днес чистих, прах, размразих си хладилника, как ли на натоварих ръката си...а тя не ме боли!!! С тази регресия сме постигнали мигновено лечение!!! Благодаря ви още веднъж.
П.П. Спомних си, че съм била крадлив селянин и затова са отрязали пръстите ми. Усещам, че от този живот е останала любовта към френския език ;)“
Н.Г: „Благодаря за изключителното занятие днес!!! Уникално е как разбрах защо са се случили поредица от събутия тази година. Очаквам следващата ни среща.
Mария.A: “Един кратичък разказ от мен. Надявам се да е интересен за някого.
Благодаря на водещия регресията, за фантастичното преживяване. На 1-ви март пак съм там. задължително
Нощ е. Дъжд и гръмотевици се сипят върху носещия се по вълните кораб. Вътре е гробна тишина. Млад моряк, с болен и изтощен вид, лежи на дървено легло в едно от помещенията.
- Кезон – провикна се с последни сили – пейте, по дяволите. Още не съм умрял.
- Да, капитане – отговори му някой
Моряците запяха, първо един после малко по малко се включиха и останалите. Нов пристъп на болка заля тялото на младия мъж, но той само присви тъмносините си очи без да издаде и звук. „Няма ли да се свърши най-после?” – помисли си, и тихо въздъхна.
Мислите му го отнесоха в родния Пиргос, където го чакаше любимата му. Опита се да пресъздаде образа й в съзнанието си – пухкавото личице с големите, черни очи, дългите абаносови коси, развяни от вятъра.
Спомни си деня в който я беше срещнал на брега на морето, преди …. Колко ли станаха? Може би 25 години? Беше още 20 годишен хлапак. Тъкмо се връщаха от поредното плаване и с другарите му слизаха на брега, когато видяха група девойки. Очите му срещнаха нейните, и това беше като удар с нож право в сърцето му. Изтича към нея, взе я в прегръдките си и я целуна.Спомни си как дългите им коси се преплитаха една в друга от вятъра. Още тогава, в този момент й беше казал че я обича.
- Но аз не те познавам – възрази тя.
- Казвам се Янис. Ето, вече ме познаваш.
В онзи момент имаше чувството че не само брега, но и целия свят е празен, и те са единствените хора на планетата.
Нов пристъп на болка го върна в действителността. Чу че моряците все още пееха, този път някаква песен за девойка от Фира…
- Кезон? – извика отново . И когато видя огромното тяло на приятеля си, попита – Коя година сме?
- Но, капитане… - започна той объркано, но видял очакващия поглед на младия мъж, вдигна рамене и каза – 1675, капитане.
Янис се усмихна, отпращайки Кезон с жест. Но дори и тази усмивка, този малък жест който направи с ръка, бяха свръх силите му. Загледа се към тавана, където огромен паяк плетеше своята мрежа.
Почувства се лек и сякаш „плуваше” във въздуха. Понесе се над кораба, над Средиземно море, над света…
Това наистина не е за вярване. Аз самата не мога да си повярвам, камо ли някой друг. По няколко причини, свързани със сегашния ми живот.
1. Веднъж видях на снимка о-в Санторини. Влюбих се в това място, дори го имам като заглавна снимка на стената си тук, във фейсбук. Единственото което не знаех и научих сега, е че гр. Пиргос е някъде там.
2. Гръцкият език винаги, от дете ми е бил любим и започнах да се опитвам да го науча сама. Езиците по принцип не ми се отдават, но с този напредвам. Слушам почти само гръцка музика.
3. Обожавам мъже с дълги коси. Чак до степен на Трихофилия.
4. Обожавам морето, макар да не мога да плувам.
5. Имам ужасна Арахнофобия. От нищо друго на този свят не ме е страх, освен от паяци.
Обаче това не е честно. Била съм толкова невероятно красива като мъж, че наистина не ми се разделяше с онова тяло на кораба. Почти се влюбих в онзи моряк Изпитах ужасна тъга и чувство на загуба по него, чак накрая се разревах като бебе.“
Н.Г. :"С терапевтични и медитативни техники в сферата на себепознанието и личностното развитие се занимавам от 15 години. Към този момент съм работила с 11 (като ги преброих сега даже аз се учудих) психолози и специалисти в сферата на лайф-коучинга под формата индивидуални и групови консултации и занятия, като тук не включвам разнородните занятия по йога и тай-чи, които във философско-практическата си част имат досег с темата.
Попаднах на занятието на Петър Петров по групова регресия уж случайно – една от онези случайности, които способстват човек да продиша. Живеем си, дишаме си и после нещо се случва, заради което го наричаме случайност, и сякаш просветване – ахааааа, ето това значи било дишането всъщност. Нещо се намести, премести се по-скоро от някакъв страничен черен път, от макадама между Пътя и полето на стабилната настилка, която води напред. Малко отзад напред се получи моето споделяне в тази си част, но какво пък…. Този пример с пътя добре обобщава усещането ми от груповата регресия – дълго време бях вървяла към пътя и сега стъпих на него. На моя път към мене си, а и към нещата, които ми предстои да се случат и сама да извърша в моя живот.
И ако накратко мина по впечатленията си от самото занятие, бих искала най-напред да отбележа, че първата му част беше залогът за неговия успех. Петър отдели значително време на това с разбираеми и близки до всякакъв тип посетител думи да обясни какво предстои да ни се случи в най-общ смисъл, да развенчае всякакви битуващи митове, да успокои тревожностите, да насърчи свободното отпускане в случването. Някои от посетителите откровено си казаха, че това за тях е първа регресия, но не само в техните умове най-вероятно е имало чуденки от вида „и сега какво ли пък ще става“. Ето и аз след всичките тези години за първи път попаднах на целенасочено наименована като регресия терапевтична среща, а след нея установих, че съм преминавала през подобни събитийности и преди, но те са минавали под общото название медитация и аз не съм правела връзката или с други думи не съм знаела достатъчно.
И като казвам, че Петър развенча доста митове, окуражавам всеки, който иска да се впусне в света на регресията, да задава въпроси, за да намери спокойствие преди и по този начин да се възползва максимално по време, за да може да изпита ефекта след и от регресията. Доста се смяхме на някои от примерите, които Петър ни даде – за притеснението от възможността човек да загуби контрол над себе си, някой нещо да му направи, да възникнат някакви катастрофални последици. Лекотата на поднасянето какво става именно по време на групова регресия, когато участниците не изговарят на глас своите преживявания, никой от другите в залата не чува техните разходки из света, в който попада и изобщо анонимността на преживяването е напълно запазена, беше важна, защото се почувствах уютно, домашно и приласкано. В резултат от това бях готова за интересния път, който ми предстоеше.
Самата регресия е много лично преживяване и бих могла да съдя за нея единствено по нещата, които се случиха на мене. При всички техники и инструменти, които имам на разположение от практиката си, се случи така че именно тук намерих значим за мене отговор на въпрос, който ме натоварваше от известно време. Може би и затова казвам, че продишах. Разбрах нещо за себе си, нещо важно, значимо, основополагащо. И стана толкова леко и спокойно. Някои хора в залата плакаха, други хлипаха, а аз се усмихвах и дишах дълбоко. Вътре в мене грееше тихо топло слънце. Така се чувствах тогава, така продължавам да се чувствам и сега десетина дни по-късно. В голяма степен за мене ефектът от регресията настъпи в дните след нея, защото сякаш събитията ускорено започнаха да следват своя ход. Имам усещането, че с това отмятане на товара след намирането на отговора и продишването съм освободила пространство в живота си, което иначе съм пълнела с терзания, тревожност и най-общо казано прекалено много мислене.
Препоръчвам на човека, който иска да намери себе си или някоя частичка от този, когото вижда в огледалото всяка сутрин, да стъпи на пътя на регресията, защото нещо в нас знае отговорите на въпросите, които ни измъчват, но в обичайния си ежедневен живот трудно му даваме право да се изяви и да ни поговори. Петър е умел водач в пътя към чуването на този наш собствен вътрешен гласец и регресията, водена от него, е един ефективен метод за себеразпознаван"
Д.Е. : "Ето и моя разказ. Благодаря за днешния ден. Наистина беше интересно и невероятно. Даже се порових в интернет за сверка на дати и места.
Италия, 1495г. Видях се като момче на около 20 години. Облечен бях в тежки кафяви обувки, кафяви дрехи, бяла риза /но не като днешните- без копчета, с връзки отпред/, кафяво елече, шапка- подобно на каскет. Малко градче или селце. Виждах къщи, но не виждах хората, усещах мириса на хляб и знаех коя врата е на хлебарницата. Живеех в къща в покрайнините. Обработвах ниви. Обичах да наблюдавам природата, да седя и дълго време да гледам пейзажа след като си свърша работата. Някак си нивата беше на високо ниво.
Къщата беше като останалите на два етажа. Видях се как съм клекнал и садя цветя или някакви зеленчуци. Отпред на стол пред къщата стоеше едра жена. Облечена в предимно бели дрехи и интересна бяла шапчица. Наблюдаваше ме и ми даваше сърдити наставления.
Видях сцена- вътре в къщата. Аз и тази жена- беше ми майка в тогавашния живот.В кухнята имахме спор. Тя ме обвиняваше, че съм виновен за това, че баща ми е мъртъв /не го помнех/. За това, че аз трябва да поема отговорността по къщата, за нея, за нивата, за прехраната. Вменяваше ми чувство на вина.
След това се прехвърлих няколко години напред. Видях се на кафяв кон, облечен в по груби кафяви дрехи, със смешна заострена шапка на главата. Отивах на война, на битка. Убиха ме в една гора. Носех оръжие, но не помня какво. Просто се видях как умирам и се чудех как точно ме убиха. После усетих реална силна болка в тила. Усещането беше сякаш са забили нещо в тила, или са ме застреляли там.
Г.А: „...и така.......казвах се Клей, бях много красив мъж, годината беше 1568, а местоположението северно-западна Европа, по-скоро Северна Европа. Обаче не знам според границите на 1568г или на 2014 , но няма голямо значение. Първо започна много плашещо- този около 40-годишен мъж Клей бягаше през нощта през една гора, бягаше към къщи, защото го беше страх от дивите зверове. След това Пепи ни насочи към 18-ият ни рожден ден......Е, рожден ден не празнувах, беше си един нормален ден. Голяма къща, по-скоро голямо имение, родители и един красив момък, бял, с правилни черти, с къдрава, къса коса, в която имаше ред и всяка къдрица си беше на място, за разлика от сега, когато всеки мой косъм си е със собствено мнение, но пък има гелове, пяни и балсами . Та Клей бързаше след вечеря /на 18-тият му рожден ден/ да се качи в стаята си, която всъщност беше едно малко крило от имението с няколко помещения. Усещах, че се напряга от родителите си, не са близки. Беше първороден син и трябваше да се съобразява с това през целият си живот, но това въобще не го притесняваше. Пепи ни "дръпна" 5 години напред. Клей имаше съпруга, родителите му бяха уредили брака, все пак е първороден от заможно семейство и му се полага съпруга на неговото ниво. Жената беше много красива и щастлива, обичаше го от цялото си сърце. От нейна страна е било любов от първи или втори поглед. Клей не я обичаше, но я приемаше. Почваше да се учи да компенсира липсата на обич с полагането на грижи към нея. Жената беше бременна вече в началните месеци с първото им дете. Беше облечена в дълга, зимна рокля и въпреки, че е било много отдавна по роклята имаше и червен и син и зелен цвят, но преобладаваше сивото. Родителите му все още го напрягаха много. Ах, как бих искала да видя сватбата си......Още 5 години напред, вече с Клей бяхме на 28г. Жената я нямаше, бяхме я изпратили на почивка на топло място за няколко месеца. Майката беше починала, бащата беше много остарял и прекарваше спокойни старини в леглото си, като за него се грижеше прислугата. Имението вече се ръководеше от Клей. Беше грамотен, имаше бюро и пишеше с перо в някаква книга на някакъв странен език. Това беше едно от любимите му занимания, да седи на своето бюро, да чете и да пише, да учи.......Чувстваше се спокойно и безгрижно. Имението го беше разширил, дали защото е бил сравнително грамотен за времето си, дали е имал голяма интуиция не успях да разбера, важното беше, че имението е живнало, а и прислугата беше повече. Нова случка- в гората съм, много близо до имението и изведнъж започва студена виелица или буря, а аз не съм дебело облечен. Времето изведнъж става ледено, а аз замръзвам и бързам да се прибера. Ясно, аномалиите в климата въобще не са новост. Ето от къде мразя да ми е студено и ме влече към топли местенца, дущата ми е запомнила този студ през вековете. Друга случка- със красивата съпруга бяхме в нещо като бална зала в нашето имение, тя искаше да танцуваме, тя най-много обича да танцува....Хваща се с Клей за ръце и почват да се въртят в кръг, нещо като валс, но без чупките в лактите. От страни гледат и ни се радват нашите 3 деца, всичките са красиви и щастливи, с малка разлика в годините, а средното е сегашният ми дядо. Най-обичаният от мен човек след дъщеря ми. Половете им не успях да ги видя или различа. Клей започва да танцува с нея, той всъщност й угажда по всякакъв начин за да компенсира това, че никога не я обикна. Но пък е добра душа, на нея това й е достатъчно. Сега, 6 века по-късно пак съм била в такива ситуации, угаждам на някои от хората, които ме обичат, защото само това мога да им дам, обратно обич в замяна не мога да дам, колкото и да ми се иска. По време на танца няколко пъти попитах "познаваме ли се?", накрая ми отговори "не още". Значи ще чакам по-късно в живота ми да се срещнем. Интуицията ми на 60% е сигурна, че тя ще е второто ми дете в сегашният ми живот, но приемам и странично мнение :ewink. Има и логика в това, като мое дете ще я обичам и обожавам безрезервно, ще й върна тази обич, която тя тогава ми е дала. Пепи ни поведе към урока от този живот, който е най-важен за сегашният ни. Бях в гора, стари, тополови дървета, а аз стоях на едно място и ги гледах. Тази гора беше на моя земя. Урок- трябва да се грижиш и да обичаш собствената си земя. ШАХ И МАТ :) За онази гора не бях полагал никакви грижи и все пак "тя" си беше добре. Все още разсъждавам върху този урок. Дали пък след 30 години няма да съм една дърта реститутка в Аруба :) Сега наистина имам една къща с двор на 300км от София, за която наистина не полагам никакви грижи, но подозирам, че нещата са много по-дълбоки и сериозни. И нещо интересно поне за мен, ТРЪГНАХ и се ВЪРНАХ към този живот не през залата на хрониките, а през една синя светлина. Приемам всякакви мнения, линкове към онзи период, вътрешни усещания, странични погледи и така нататък :ewink Забравих да спомена, че по усещане бях християнин.“
начало...
Р.Б: „Регресията мина много приятно и комфортно за мен. Видях мой предишен живот, който сме разглеждали с Пепи в лична регресия. Получих доста информация за краткото време, през което бяхме в хипноза. Това, че бяхме група по никакъв начин не възпрепядства процеса и в резултат аз видях много важен за мен детайл,както и важно послание. Благодаря за прекрасното изживяване. Със сигурност ще го повторя.“
Ю.Ст: „Здравейте, искам да ви благодаря за снощната регресия и да споделя какво се сучи след нея. Аз съм жената, която след регресията каза, че съм видяла, че съм бива див френски селянин с отрязани 3 пръста на дясната ръка и съм се отключила от регресията, понеже явно не съм могла да понеса това. Но знаете ли, постигнали сме нещо съвсем друго!!! От три месеца имам големи проблеми с дясната си ръка, болките не спираха, изредих много лекари и те вече не знаеха какво да ми предписват. Започнах да свиквам с тази болка в ръката си. Когато дойдох на регресията, въобще не мислех за ръката си, имам други въпроси към себе си, на които предполагах, че ще получа поне частичен отговор, но явно по-спешно е била ръката ми. След регресията докато се прибирах ми се строи, че ръката ми по-лека някак, през нощта и тази сутрин нямах никакви болки. Реших да изчакам до вечерта, за да ви напиша. Днес чистих, прах, размразих си хладилника, как ли на натоварих ръката си...а тя не ме боли!!! С тази регресия сме постигнали мигновено лечение!!! Благодаря ви още веднъж.
П.П. Спомних си, че съм била крадлив селянин и затова са отрязали пръстите ми. Усещам, че от този живот е останала любовта към френския език ;)“
Н.Г: „Благодаря за изключителното занятие днес!!! Уникално е как разбрах защо са се случили поредица от събутия тази година. Очаквам следващата ни среща.
Mария.A: “Един кратичък разказ от мен. Надявам се да е интересен за някого.
Благодаря на водещия регресията, за фантастичното преживяване. На 1-ви март пак съм там. задължително
Нощ е. Дъжд и гръмотевици се сипят върху носещия се по вълните кораб. Вътре е гробна тишина. Млад моряк, с болен и изтощен вид, лежи на дървено легло в едно от помещенията.
- Кезон – провикна се с последни сили – пейте, по дяволите. Още не съм умрял.
- Да, капитане – отговори му някой
Моряците запяха, първо един после малко по малко се включиха и останалите. Нов пристъп на болка заля тялото на младия мъж, но той само присви тъмносините си очи без да издаде и звук. „Няма ли да се свърши най-после?” – помисли си, и тихо въздъхна.
Мислите му го отнесоха в родния Пиргос, където го чакаше любимата му. Опита се да пресъздаде образа й в съзнанието си – пухкавото личице с големите, черни очи, дългите абаносови коси, развяни от вятъра.
Спомни си деня в който я беше срещнал на брега на морето, преди …. Колко ли станаха? Може би 25 години? Беше още 20 годишен хлапак. Тъкмо се връщаха от поредното плаване и с другарите му слизаха на брега, когато видяха група девойки. Очите му срещнаха нейните, и това беше като удар с нож право в сърцето му. Изтича към нея, взе я в прегръдките си и я целуна.Спомни си как дългите им коси се преплитаха една в друга от вятъра. Още тогава, в този момент й беше казал че я обича.
- Но аз не те познавам – възрази тя.
- Казвам се Янис. Ето, вече ме познаваш.
В онзи момент имаше чувството че не само брега, но и целия свят е празен, и те са единствените хора на планетата.
Нов пристъп на болка го върна в действителността. Чу че моряците все още пееха, този път някаква песен за девойка от Фира…
- Кезон? – извика отново . И когато видя огромното тяло на приятеля си, попита – Коя година сме?
- Но, капитане… - започна той объркано, но видял очакващия поглед на младия мъж, вдигна рамене и каза – 1675, капитане.
Янис се усмихна, отпращайки Кезон с жест. Но дори и тази усмивка, този малък жест който направи с ръка, бяха свръх силите му. Загледа се към тавана, където огромен паяк плетеше своята мрежа.
Почувства се лек и сякаш „плуваше” във въздуха. Понесе се над кораба, над Средиземно море, над света…
Това наистина не е за вярване. Аз самата не мога да си повярвам, камо ли някой друг. По няколко причини, свързани със сегашния ми живот.
1. Веднъж видях на снимка о-в Санторини. Влюбих се в това място, дори го имам като заглавна снимка на стената си тук, във фейсбук. Единственото което не знаех и научих сега, е че гр. Пиргос е някъде там.
2. Гръцкият език винаги, от дете ми е бил любим и започнах да се опитвам да го науча сама. Езиците по принцип не ми се отдават, но с този напредвам. Слушам почти само гръцка музика.
3. Обожавам мъже с дълги коси. Чак до степен на Трихофилия.
4. Обожавам морето, макар да не мога да плувам.
5. Имам ужасна Арахнофобия. От нищо друго на този свят не ме е страх, освен от паяци.
Обаче това не е честно. Била съм толкова невероятно красива като мъж, че наистина не ми се разделяше с онова тяло на кораба. Почти се влюбих в онзи моряк Изпитах ужасна тъга и чувство на загуба по него, чак накрая се разревах като бебе.“
Н.Г. :"С терапевтични и медитативни техники в сферата на себепознанието и личностното развитие се занимавам от 15 години. Към този момент съм работила с 11 (като ги преброих сега даже аз се учудих) психолози и специалисти в сферата на лайф-коучинга под формата индивидуални и групови консултации и занятия, като тук не включвам разнородните занятия по йога и тай-чи, които във философско-практическата си част имат досег с темата.
Попаднах на занятието на Петър Петров по групова регресия уж случайно – една от онези случайности, които способстват човек да продиша. Живеем си, дишаме си и после нещо се случва, заради което го наричаме случайност, и сякаш просветване – ахааааа, ето това значи било дишането всъщност. Нещо се намести, премести се по-скоро от някакъв страничен черен път, от макадама между Пътя и полето на стабилната настилка, която води напред. Малко отзад напред се получи моето споделяне в тази си част, но какво пък…. Този пример с пътя добре обобщава усещането ми от груповата регресия – дълго време бях вървяла към пътя и сега стъпих на него. На моя път към мене си, а и към нещата, които ми предстои да се случат и сама да извърша в моя живот.
И ако накратко мина по впечатленията си от самото занятие, бих искала най-напред да отбележа, че първата му част беше залогът за неговия успех. Петър отдели значително време на това с разбираеми и близки до всякакъв тип посетител думи да обясни какво предстои да ни се случи в най-общ смисъл, да развенчае всякакви битуващи митове, да успокои тревожностите, да насърчи свободното отпускане в случването. Някои от посетителите откровено си казаха, че това за тях е първа регресия, но не само в техните умове най-вероятно е имало чуденки от вида „и сега какво ли пък ще става“. Ето и аз след всичките тези години за първи път попаднах на целенасочено наименована като регресия терапевтична среща, а след нея установих, че съм преминавала през подобни събитийности и преди, но те са минавали под общото название медитация и аз не съм правела връзката или с други думи не съм знаела достатъчно.
И като казвам, че Петър развенча доста митове, окуражавам всеки, който иска да се впусне в света на регресията, да задава въпроси, за да намери спокойствие преди и по този начин да се възползва максимално по време, за да може да изпита ефекта след и от регресията. Доста се смяхме на някои от примерите, които Петър ни даде – за притеснението от възможността човек да загуби контрол над себе си, някой нещо да му направи, да възникнат някакви катастрофални последици. Лекотата на поднасянето какво става именно по време на групова регресия, когато участниците не изговарят на глас своите преживявания, никой от другите в залата не чува техните разходки из света, в който попада и изобщо анонимността на преживяването е напълно запазена, беше важна, защото се почувствах уютно, домашно и приласкано. В резултат от това бях готова за интересния път, който ми предстоеше.
Самата регресия е много лично преживяване и бих могла да съдя за нея единствено по нещата, които се случиха на мене. При всички техники и инструменти, които имам на разположение от практиката си, се случи така че именно тук намерих значим за мене отговор на въпрос, който ме натоварваше от известно време. Може би и затова казвам, че продишах. Разбрах нещо за себе си, нещо важно, значимо, основополагащо. И стана толкова леко и спокойно. Някои хора в залата плакаха, други хлипаха, а аз се усмихвах и дишах дълбоко. Вътре в мене грееше тихо топло слънце. Така се чувствах тогава, така продължавам да се чувствам и сега десетина дни по-късно. В голяма степен за мене ефектът от регресията настъпи в дните след нея, защото сякаш събитията ускорено започнаха да следват своя ход. Имам усещането, че с това отмятане на товара след намирането на отговора и продишването съм освободила пространство в живота си, което иначе съм пълнела с терзания, тревожност и най-общо казано прекалено много мислене.
Препоръчвам на човека, който иска да намери себе си или някоя частичка от този, когото вижда в огледалото всяка сутрин, да стъпи на пътя на регресията, защото нещо в нас знае отговорите на въпросите, които ни измъчват, но в обичайния си ежедневен живот трудно му даваме право да се изяви и да ни поговори. Петър е умел водач в пътя към чуването на този наш собствен вътрешен гласец и регресията, водена от него, е един ефективен метод за себеразпознаван"
Д.Е. : "Ето и моя разказ. Благодаря за днешния ден. Наистина беше интересно и невероятно. Даже се порових в интернет за сверка на дати и места.
Италия, 1495г. Видях се като момче на около 20 години. Облечен бях в тежки кафяви обувки, кафяви дрехи, бяла риза /но не като днешните- без копчета, с връзки отпред/, кафяво елече, шапка- подобно на каскет. Малко градче или селце. Виждах къщи, но не виждах хората, усещах мириса на хляб и знаех коя врата е на хлебарницата. Живеех в къща в покрайнините. Обработвах ниви. Обичах да наблюдавам природата, да седя и дълго време да гледам пейзажа след като си свърша работата. Някак си нивата беше на високо ниво.
Къщата беше като останалите на два етажа. Видях се как съм клекнал и садя цветя или някакви зеленчуци. Отпред на стол пред къщата стоеше едра жена. Облечена в предимно бели дрехи и интересна бяла шапчица. Наблюдаваше ме и ми даваше сърдити наставления.
Видях сцена- вътре в къщата. Аз и тази жена- беше ми майка в тогавашния живот.В кухнята имахме спор. Тя ме обвиняваше, че съм виновен за това, че баща ми е мъртъв /не го помнех/. За това, че аз трябва да поема отговорността по къщата, за нея, за нивата, за прехраната. Вменяваше ми чувство на вина.
След това се прехвърлих няколко години напред. Видях се на кафяв кон, облечен в по груби кафяви дрехи, със смешна заострена шапка на главата. Отивах на война, на битка. Убиха ме в една гора. Носех оръжие, но не помня какво. Просто се видях как умирам и се чудех как точно ме убиха. После усетих реална силна болка в тила. Усещането беше сякаш са забили нещо в тила, или са ме застреляли там.
Г.А: „...и така.......казвах се Клей, бях много красив мъж, годината беше 1568, а местоположението северно-западна Европа, по-скоро Северна Европа. Обаче не знам според границите на 1568г или на 2014 , но няма голямо значение. Първо започна много плашещо- този около 40-годишен мъж Клей бягаше през нощта през една гора, бягаше към къщи, защото го беше страх от дивите зверове. След това Пепи ни насочи към 18-ият ни рожден ден......Е, рожден ден не празнувах, беше си един нормален ден. Голяма къща, по-скоро голямо имение, родители и един красив момък, бял, с правилни черти, с къдрава, къса коса, в която имаше ред и всяка къдрица си беше на място, за разлика от сега, когато всеки мой косъм си е със собствено мнение, но пък има гелове, пяни и балсами . Та Клей бързаше след вечеря /на 18-тият му рожден ден/ да се качи в стаята си, която всъщност беше едно малко крило от имението с няколко помещения. Усещах, че се напряга от родителите си, не са близки. Беше първороден син и трябваше да се съобразява с това през целият си живот, но това въобще не го притесняваше. Пепи ни "дръпна" 5 години напред. Клей имаше съпруга, родителите му бяха уредили брака, все пак е първороден от заможно семейство и му се полага съпруга на неговото ниво. Жената беше много красива и щастлива, обичаше го от цялото си сърце. От нейна страна е било любов от първи или втори поглед. Клей не я обичаше, но я приемаше. Почваше да се учи да компенсира липсата на обич с полагането на грижи към нея. Жената беше бременна вече в началните месеци с първото им дете. Беше облечена в дълга, зимна рокля и въпреки, че е било много отдавна по роклята имаше и червен и син и зелен цвят, но преобладаваше сивото. Родителите му все още го напрягаха много. Ах, как бих искала да видя сватбата си......Още 5 години напред, вече с Клей бяхме на 28г. Жената я нямаше, бяхме я изпратили на почивка на топло място за няколко месеца. Майката беше починала, бащата беше много остарял и прекарваше спокойни старини в леглото си, като за него се грижеше прислугата. Имението вече се ръководеше от Клей. Беше грамотен, имаше бюро и пишеше с перо в някаква книга на някакъв странен език. Това беше едно от любимите му занимания, да седи на своето бюро, да чете и да пише, да учи.......Чувстваше се спокойно и безгрижно. Имението го беше разширил, дали защото е бил сравнително грамотен за времето си, дали е имал голяма интуиция не успях да разбера, важното беше, че имението е живнало, а и прислугата беше повече. Нова случка- в гората съм, много близо до имението и изведнъж започва студена виелица или буря, а аз не съм дебело облечен. Времето изведнъж става ледено, а аз замръзвам и бързам да се прибера. Ясно, аномалиите в климата въобще не са новост. Ето от къде мразя да ми е студено и ме влече към топли местенца, дущата ми е запомнила този студ през вековете. Друга случка- със красивата съпруга бяхме в нещо като бална зала в нашето имение, тя искаше да танцуваме, тя най-много обича да танцува....Хваща се с Клей за ръце и почват да се въртят в кръг, нещо като валс, но без чупките в лактите. От страни гледат и ни се радват нашите 3 деца, всичките са красиви и щастливи, с малка разлика в годините, а средното е сегашният ми дядо. Най-обичаният от мен човек след дъщеря ми. Половете им не успях да ги видя или различа. Клей започва да танцува с нея, той всъщност й угажда по всякакъв начин за да компенсира това, че никога не я обикна. Но пък е добра душа, на нея това й е достатъчно. Сега, 6 века по-късно пак съм била в такива ситуации, угаждам на някои от хората, които ме обичат, защото само това мога да им дам, обратно обич в замяна не мога да дам, колкото и да ми се иска. По време на танца няколко пъти попитах "познаваме ли се?", накрая ми отговори "не още". Значи ще чакам по-късно в живота ми да се срещнем. Интуицията ми на 60% е сигурна, че тя ще е второто ми дете в сегашният ми живот, но приемам и странично мнение :ewink. Има и логика в това, като мое дете ще я обичам и обожавам безрезервно, ще й върна тази обич, която тя тогава ми е дала. Пепи ни поведе към урока от този живот, който е най-важен за сегашният ни. Бях в гора, стари, тополови дървета, а аз стоях на едно място и ги гледах. Тази гора беше на моя земя. Урок- трябва да се грижиш и да обичаш собствената си земя. ШАХ И МАТ :) За онази гора не бях полагал никакви грижи и все пак "тя" си беше добре. Все още разсъждавам върху този урок. Дали пък след 30 години няма да съм една дърта реститутка в Аруба :) Сега наистина имам една къща с двор на 300км от София, за която наистина не полагам никакви грижи, но подозирам, че нещата са много по-дълбоки и сериозни. И нещо интересно поне за мен, ТРЪГНАХ и се ВЪРНАХ към този живот не през залата на хрониките, а през една синя светлина. Приемам всякакви мнения, линкове към онзи период, вътрешни усещания, странични погледи и така нататък :ewink Забравих да спомена, че по усещане бях християнин.“
начало...
