Четири пътеки
Това е сесия на пътуване в бъдещето -прогресия. Това е един от вариантите който използвам за такова пътуване. В него клиента има няколко избора за развитие на бъдещето му, които аз представям като пътеки. Клиента се "разхожда" по своите пътеки и ми разказва как се усеща и какво вижда там.
П: Представи си, че си на Рила. Представи си, че си облегната на онзи камък и гледаш залеза. Приятно топло е. Обърни се настрани и от мястото, на което се намираш можеш да видиш 4 пътеки. Ще разгледаме всяка пътека по отделно. Всяка от тях съответства на определен момент, определен начин за развитие на твоето бъдеще. Всяка пътека е едно възможно продължение на твоят живот.
Представи си първата пътека. Това е пътеката, по която продължава сегашната ти работа, имаш все повече и повече отговорни задачи. Какво има на тази пътека?
Д: Има хиляди знаци по нея.
П: Какви знаци?
Д: На хора, на фирми. Песъчлива е, бежова и бяла, малко пуста и скучна. Като коридор, безкраен и тъмен накрая. Като коловоз.
П: Какво има в края на тази пътека?
Д: Тъмно е. Много е дълга. Навсякъде има табели, стрелки с хора, имена и всеки иска нещо и ти насочва вниманието в различна посока, има много завои.
П: Ти вървиш ли по нея или просто мислено си на нея?
Д: Сякаш се движа по нея без да вървя.
П: Добре, върни се на Рила. На камъка зад старата хижа. Появява се втора пътека. Тя съответства на бъдещия вариант на твоето развитие да си намериш работа в друга фирма. Как изглежда тази пътека?
Д: Стръмна нагоре. Няма нищо по нея. Виждам я като хълмче, по което тръгвам. Няма нищо освен ниска трева. Съвсем обикновена планинска пътека. Когато стигнах горе видях, че има огромен спад надолу и има огромно езеро, което препречва пътя и не знам как ще мина от там. А оттатък езерото има още по-стръмен склон, по който трябва да се катеря и не ми харесва идеята.
П: Тази пътека не е твоята пътека?
Д: Не виждам промяна в пейзажа.
П: Добре. Върни се отново при камъка на Рила зад старата хижа. Представи си трета пътека. Това е пътека, по която, ако тръгнеш, това ще е творческо занятие, в което вярваш. Как изглежда тази пътека?
Д: Трудно ми е да я видя..
П: Как я усещаш?
Д: Вляво от мен, като нещо, което ме връща назад към природата, като мъничка пътечка, която е много китна сред много, много дървета, не се вижда ясно..
П: Добре, върви по нея мислено. Какво има по нея?
Д: Има много дървета и цветя, и е меко да се върви по нея. Спирам се навсякъде да прегръщам дърветата, има много птички и е много зелено, и няма значение, че не виждам пътеката, можеш да стигнеш отвсякъде и пак ще стигнеш.
П: Нещо като пътека без пътека?
Д: Нещо такова, но знаеш, че това е мястото, и знаеш, че можеш да вървиш без значение накъде, защото пак ще стигнеш. Има много малини и боровинки, има с какво да се нахраниш. Има много хора и всички са много весели. Чувам водопад. Може би мога да стигна до него, не знам.
П: Има ли край тази пътека?
Д: Мисля, че не. Усещам го като огромно пространство, не мога да кажа..
П: Познаваш ли някой от хората?
Д: Не. Чувствам ги близки, но не съм ги виждала.
П: Нито един от тях?
Д: Не.
П: Добре. Сега се върни отново зад камъка. Сега се появява четвърти вариант за развитие на твоето бъдеще, който не назовахме. Нещо различно от тези три досега. Как изглежда тази пътека?
Д: Не е пътека. Много е странно, като каменен коридор. Студен и мрачен. Сив. Вървя с факла или свещ в ръка по него. Слизам надолу, има стълби и вървя все по-надолу и зная, че надолу има много отговори, които малко ме плашат. Но знам, че си заслужава да ги намеря за другите.
П: Отговори за другите?
Д: Да.
П: Искаш ли да продължим?
Д: Да.
П: Продължи по коридора до края. Какво има там?
Д: Стигам до врата. Тя се отваря. Има огромно помещение с много неща вътре. Може би никой не е влизал от години. Всяко нещо носи знания без то да е описано. Аз знам, че трябва да ги извадя, но трябва да ги изнасям едно по едно.
П: Отиди до един предмет, който ти прави силно впечатление. Кой е предмета?
Д: Много са.
П: Един те привлича толкова силно, че дори отделя бяла светлина. Кой е предмета?
Д: Много е трудно да го опиша. Нещо като стойка на стара шевна машина, която е пишеща. Голямо е, може да се седне на него. Вътре има нещо като много стар дневник и перо с празна мастилница. Всичко е свързано с нещо за писане, което е много непознато за мен и е с уникална изработка. Тежко е, не знам как ще го пренеса нагоре. Има нещо в него, което сме забравили. Нещо, което сме изпуснали да пренесем продължавайки напред.
П: Първата мисъл, образ или усещане? Кое е това нещо?
Д: Силата си. Нас самите, нашата същност. Пренесли сме механично. Без да го осъзнаваме.
П: Добре. Появява се отнякъде едно малко, пухкаво облаче и влиза под тази машина. Тя се издига и става много лека. Ти знаеш, че с това облаче можеш да вземеш машината със себе си. Връщаш се назад. По стълбите в коридора. Получава ли се?
Д: Да, много е леко.
П: Какво правиш с нея?
Д: Веднага сядам да я опиша, защото има много неща, които трябва да се кажат, да се разпространят и да се научим отново да работим с нея, и да започнем пак да ги правим, защото може да имаме компютри, но сме загубили същността.
П: А каква е същността на тази машина?
Д: Че трябва всеки сам да го направи. Изисква се усилие да направиш нещо, за да получиш нещо и няма смисъл да обвиняваш техниката. Ти си сам за себе си и си отговорен за себе си. Полагайки повече усилия да работиш на нея ти оценяваш своя труд и оценяваш смисъла и собствения избор и това, че ти си отговорен за всичко, което се получава на практика и в живота ти, и това, което ти сам си написал.
П: Как се работи на тази машина?
Д: С четири крайника. Има и място за краката. Защото трябва да ги координираш всъщност. Много е трудно.
П: Ти знаеш как?
Д: Забравила съм.
П: Нищо, можеш да си припомниш.
Д: Като игра е.
П:Какво се случва с тази машина?
Д: Тя отразява действията и създава нещо като резултат. Като да напишеш живота си, бидейки отговорен за всичко, което правиш с всеки крайник, с всеки пръст, с всяко движение и посоката, в която се мърдаш, и дори като си обръщаш главата и поглеждаш. Всяко едно разсейване променя много всичко.
П: Върни се при камъка зад старата хижа. Нека първата мисъл, образ или усещане отговори на следващия ми въпрос- по коя от четирите пътеки искаш да вървиш?
Д: Последната.
П: Какво трябва да направиш, за да тръгнеш по тази пътека?
Д: Да не ме е страх от хладнината и това, че съм сама там. И въпреки, че ужасно много искам и ми харесва природата, и хората и ми харесва изобилието на другия път, може би ще бъда много по-щастлива и ще бъда много повече себе си, ако се оставя да правя това, което наистина ми дава щастие и ме радва.
П: Кое е това нещо, което ти дава щастие?
Д: Да връщам забравените неща.
П: По какъв начин?
Д: Като ги показвам на повече хора. Като ги откривам и ги прилагам. Припомням ги за себе си и после ги дарявам на другите като нещо естествено за мен и нещо, което ми доставя удоволствие, защото това много ми харесва като процес, през който бих вървяла.
П: В съвременния свят това как е приложимо? Къде може да намериш това знание? Къде можеш да намериш забравените неща, за да ги върнеш на хората?
Д: Като се върна към себе си. Моят склад е в мен. Не си давам време за него. Забравям го или не е приоритет. Забравям го или се разсейвам.
П: Знанието е в теб?
Д: Оставям се на страха и на по-лесните неща. Не поемам отговорност за това, което имам и, което нося.
П: Има ли някакви конкретни действия, които трябва да направиш, за да се върнеш към себе си?
Д: Да разчистя всичко ненужно от живота ми – хората, нещата, дейностите. Нещо, което много ме плаши е да преосмисля интересите си, за нещата за които отделям време. Дори разговори с приятели, хобита, всичко. Истината е, че мога да съм много ефективна, но съм твърде разпиляна. Имам усещането, че няма време и това много ме притеснява, а не правя нищо по този въпрос.
П: Какво може да направиш, за да си тръгне това усещане?
Д: Решението е да пусна излишните неща. Тогава всичко ще се нарежда. Ще си лягам удовлетворена и ще се събуждам много по-щастлива. Мога да си оцветя коридора и да си направя пътя по светъл.
П: Пътя към онази стая?
Д: Да.
П: Добре, супер. Преди да те върна искам да запомниш този коридор – оцвети го, боядисай го. Може да му сложиш цветя, дървета, водопад.. искам много добре да запомниш пътя и, че можеш лесно да се връщаш там и да взимаш нещо.
Д: Камъните! Камъните по коридора са моя пъзел. Всичко ме води надолу, защото всеки камък е нещо, което ме приближава до тази стая.
П: Искам да запомниш този път, да запомниш всичко, от което имаш нужда и да му позволиш да се прояви в живота ти под най-добрата форма за теб. Да останеш отворена за знанието, което може да дойде от тази стая и да му позволяваш да се проявява. И най-важното – да пускаш нещата, по най-добрия начин за теб, под най-добрата форма, когато му дойде времето. Важно е нещата да стават естествено.
Връщаш се, гледаш залеза, приятно отпочинала, пълна с енергия...
набрал текста Е.Д.К.К
още случаи...
П: Представи си, че си на Рила. Представи си, че си облегната на онзи камък и гледаш залеза. Приятно топло е. Обърни се настрани и от мястото, на което се намираш можеш да видиш 4 пътеки. Ще разгледаме всяка пътека по отделно. Всяка от тях съответства на определен момент, определен начин за развитие на твоето бъдеще. Всяка пътека е едно възможно продължение на твоят живот.
Представи си първата пътека. Това е пътеката, по която продължава сегашната ти работа, имаш все повече и повече отговорни задачи. Какво има на тази пътека?
Д: Има хиляди знаци по нея.
П: Какви знаци?
Д: На хора, на фирми. Песъчлива е, бежова и бяла, малко пуста и скучна. Като коридор, безкраен и тъмен накрая. Като коловоз.
П: Какво има в края на тази пътека?
Д: Тъмно е. Много е дълга. Навсякъде има табели, стрелки с хора, имена и всеки иска нещо и ти насочва вниманието в различна посока, има много завои.
П: Ти вървиш ли по нея или просто мислено си на нея?
Д: Сякаш се движа по нея без да вървя.
П: Добре, върни се на Рила. На камъка зад старата хижа. Появява се втора пътека. Тя съответства на бъдещия вариант на твоето развитие да си намериш работа в друга фирма. Как изглежда тази пътека?
Д: Стръмна нагоре. Няма нищо по нея. Виждам я като хълмче, по което тръгвам. Няма нищо освен ниска трева. Съвсем обикновена планинска пътека. Когато стигнах горе видях, че има огромен спад надолу и има огромно езеро, което препречва пътя и не знам как ще мина от там. А оттатък езерото има още по-стръмен склон, по който трябва да се катеря и не ми харесва идеята.
П: Тази пътека не е твоята пътека?
Д: Не виждам промяна в пейзажа.
П: Добре. Върни се отново при камъка на Рила зад старата хижа. Представи си трета пътека. Това е пътека, по която, ако тръгнеш, това ще е творческо занятие, в което вярваш. Как изглежда тази пътека?
Д: Трудно ми е да я видя..
П: Как я усещаш?
Д: Вляво от мен, като нещо, което ме връща назад към природата, като мъничка пътечка, която е много китна сред много, много дървета, не се вижда ясно..
П: Добре, върви по нея мислено. Какво има по нея?
Д: Има много дървета и цветя, и е меко да се върви по нея. Спирам се навсякъде да прегръщам дърветата, има много птички и е много зелено, и няма значение, че не виждам пътеката, можеш да стигнеш отвсякъде и пак ще стигнеш.
П: Нещо като пътека без пътека?
Д: Нещо такова, но знаеш, че това е мястото, и знаеш, че можеш да вървиш без значение накъде, защото пак ще стигнеш. Има много малини и боровинки, има с какво да се нахраниш. Има много хора и всички са много весели. Чувам водопад. Може би мога да стигна до него, не знам.
П: Има ли край тази пътека?
Д: Мисля, че не. Усещам го като огромно пространство, не мога да кажа..
П: Познаваш ли някой от хората?
Д: Не. Чувствам ги близки, но не съм ги виждала.
П: Нито един от тях?
Д: Не.
П: Добре. Сега се върни отново зад камъка. Сега се появява четвърти вариант за развитие на твоето бъдеще, който не назовахме. Нещо различно от тези три досега. Как изглежда тази пътека?
Д: Не е пътека. Много е странно, като каменен коридор. Студен и мрачен. Сив. Вървя с факла или свещ в ръка по него. Слизам надолу, има стълби и вървя все по-надолу и зная, че надолу има много отговори, които малко ме плашат. Но знам, че си заслужава да ги намеря за другите.
П: Отговори за другите?
Д: Да.
П: Искаш ли да продължим?
Д: Да.
П: Продължи по коридора до края. Какво има там?
Д: Стигам до врата. Тя се отваря. Има огромно помещение с много неща вътре. Може би никой не е влизал от години. Всяко нещо носи знания без то да е описано. Аз знам, че трябва да ги извадя, но трябва да ги изнасям едно по едно.
П: Отиди до един предмет, който ти прави силно впечатление. Кой е предмета?
Д: Много са.
П: Един те привлича толкова силно, че дори отделя бяла светлина. Кой е предмета?
Д: Много е трудно да го опиша. Нещо като стойка на стара шевна машина, която е пишеща. Голямо е, може да се седне на него. Вътре има нещо като много стар дневник и перо с празна мастилница. Всичко е свързано с нещо за писане, което е много непознато за мен и е с уникална изработка. Тежко е, не знам как ще го пренеса нагоре. Има нещо в него, което сме забравили. Нещо, което сме изпуснали да пренесем продължавайки напред.
П: Първата мисъл, образ или усещане? Кое е това нещо?
Д: Силата си. Нас самите, нашата същност. Пренесли сме механично. Без да го осъзнаваме.
П: Добре. Появява се отнякъде едно малко, пухкаво облаче и влиза под тази машина. Тя се издига и става много лека. Ти знаеш, че с това облаче можеш да вземеш машината със себе си. Връщаш се назад. По стълбите в коридора. Получава ли се?
Д: Да, много е леко.
П: Какво правиш с нея?
Д: Веднага сядам да я опиша, защото има много неща, които трябва да се кажат, да се разпространят и да се научим отново да работим с нея, и да започнем пак да ги правим, защото може да имаме компютри, но сме загубили същността.
П: А каква е същността на тази машина?
Д: Че трябва всеки сам да го направи. Изисква се усилие да направиш нещо, за да получиш нещо и няма смисъл да обвиняваш техниката. Ти си сам за себе си и си отговорен за себе си. Полагайки повече усилия да работиш на нея ти оценяваш своя труд и оценяваш смисъла и собствения избор и това, че ти си отговорен за всичко, което се получава на практика и в живота ти, и това, което ти сам си написал.
П: Как се работи на тази машина?
Д: С четири крайника. Има и място за краката. Защото трябва да ги координираш всъщност. Много е трудно.
П: Ти знаеш как?
Д: Забравила съм.
П: Нищо, можеш да си припомниш.
Д: Като игра е.
П:Какво се случва с тази машина?
Д: Тя отразява действията и създава нещо като резултат. Като да напишеш живота си, бидейки отговорен за всичко, което правиш с всеки крайник, с всеки пръст, с всяко движение и посоката, в която се мърдаш, и дори като си обръщаш главата и поглеждаш. Всяко едно разсейване променя много всичко.
П: Върни се при камъка зад старата хижа. Нека първата мисъл, образ или усещане отговори на следващия ми въпрос- по коя от четирите пътеки искаш да вървиш?
Д: Последната.
П: Какво трябва да направиш, за да тръгнеш по тази пътека?
Д: Да не ме е страх от хладнината и това, че съм сама там. И въпреки, че ужасно много искам и ми харесва природата, и хората и ми харесва изобилието на другия път, може би ще бъда много по-щастлива и ще бъда много повече себе си, ако се оставя да правя това, което наистина ми дава щастие и ме радва.
П: Кое е това нещо, което ти дава щастие?
Д: Да връщам забравените неща.
П: По какъв начин?
Д: Като ги показвам на повече хора. Като ги откривам и ги прилагам. Припомням ги за себе си и после ги дарявам на другите като нещо естествено за мен и нещо, което ми доставя удоволствие, защото това много ми харесва като процес, през който бих вървяла.
П: В съвременния свят това как е приложимо? Къде може да намериш това знание? Къде можеш да намериш забравените неща, за да ги върнеш на хората?
Д: Като се върна към себе си. Моят склад е в мен. Не си давам време за него. Забравям го или не е приоритет. Забравям го или се разсейвам.
П: Знанието е в теб?
Д: Оставям се на страха и на по-лесните неща. Не поемам отговорност за това, което имам и, което нося.
П: Има ли някакви конкретни действия, които трябва да направиш, за да се върнеш към себе си?
Д: Да разчистя всичко ненужно от живота ми – хората, нещата, дейностите. Нещо, което много ме плаши е да преосмисля интересите си, за нещата за които отделям време. Дори разговори с приятели, хобита, всичко. Истината е, че мога да съм много ефективна, но съм твърде разпиляна. Имам усещането, че няма време и това много ме притеснява, а не правя нищо по този въпрос.
П: Какво може да направиш, за да си тръгне това усещане?
Д: Решението е да пусна излишните неща. Тогава всичко ще се нарежда. Ще си лягам удовлетворена и ще се събуждам много по-щастлива. Мога да си оцветя коридора и да си направя пътя по светъл.
П: Пътя към онази стая?
Д: Да.
П: Добре, супер. Преди да те върна искам да запомниш този коридор – оцвети го, боядисай го. Може да му сложиш цветя, дървета, водопад.. искам много добре да запомниш пътя и, че можеш лесно да се връщаш там и да взимаш нещо.
Д: Камъните! Камъните по коридора са моя пъзел. Всичко ме води надолу, защото всеки камък е нещо, което ме приближава до тази стая.
П: Искам да запомниш този път, да запомниш всичко, от което имаш нужда и да му позволиш да се прояви в живота ти под най-добрата форма за теб. Да останеш отворена за знанието, което може да дойде от тази стая и да му позволяваш да се проявява. И най-важното – да пускаш нещата, по най-добрия начин за теб, под най-добрата форма, когато му дойде времето. Важно е нещата да стават естествено.
Връщаш се, гледаш залеза, приятно отпочинала, пълна с енергия...
набрал текста Е.Д.К.К
още случаи...
