Страховете ти...са измислица...
Това е осмата ми среща е Д.Е. Много съм й благодарен, че тя сама описа преживяното от нея...
Срещата беше за „страх от провал“. Преди почти два месеца се случи ситуация на пътя докато шофирах. След тази случка започнах да изпитвам страх, от това да се кача на колата и да шофирам. След различни методи и техники- като пренаписване на ситуацията - /предложено от Петър/, медитация, техники от енергийната медицина, самовнушения, визуализации- след всичко това постигнах качване в автомобила. Но въпреки това, остана един страх, напрежение, притеснение малко преди шофиране и по време на шофирането. Ако не шофирах нямах този проблем. Напрежението и притеснението, започна да се разпростира и в други области от ежедневието ми. Не можах да се справя сама и помолих за тази среща.
Пепи, сърдечни благодарностти за помощта ти. След срещата имах чувството, че някакъв товар се беше излял, смъкнал от мен. Чувствах се страхотно. Остава да приложа и наученото. Благодаря ти, че те има. Бъди благословен.
Д.Е.
Навлизане в процеса на пътуването. Мускулна релаксация.
.......
П. Ти се озоваваш в онова приятно пространство от блещукащи точки. Носиш се лека, спокойна, свободна, отпусната в това познато на твоята душа пространство.Сега, след малко ще преброя от едно до три и когато кажа три, искам да оставиш твоята душа да те заведе в онова време, пространство, тяло, място, в което е подходящо да се срещнеш с онзи твой духовен водач, който може да отговори на нашето питане за страха от провал.
П....Едно...две...три...
Д.Е. Няма място.
П. Тъмно ли е? Светло ли е? В Космоса ли е?
Д.Е. По скоро е тъмно.
П. Добре. Как се чувстваш там?
Д.Е. Няма чувства. Все едно съм на изчакване. Усещането е, че все едно чакаш. Чакаш да се отвори и да дойде твоя ред.
П. Добре.
Д.Е. Няма форми. Няма звуци. Няма цветове. Само някакви вибрации.
П. Това е все едно като предверие? Чакалня?
Д.Е. Да. Усещането, че ...Като между две врати, само че тук няма врати.
П. Като между две пространства.
Д.Е. Да. В някакво пространство на изчакване.
П. Първата мисъл, образ или усещане- там ли ще дойде твоя водач или трябва да го изчакаме да те повика?
Д.Е. Трябва да чакам.
П. Аха. Колко време? Колко да чакаш?
Д.Е. Не знам.
П. Днес позволено ли е Д.Е. да получи информация?
Д.Е. Да.
П. Пренеси се сякаш.... Сякаш имаш дистанционно за това пространство. И все едно има едно копченце превъртане напред. Превърташ и идва твоя ред. Вратата се отваря към твоето пространство.
Д.Е. Процеп. Все едно си седял на тъмно. И изведнъж много ярка, бяла светлина. Много бяла, силна.
П. Добре. Там трябва да отидеш, нали?
Д.Е. Да.
П. Добре. Мини през процепа. Какво има отвъд него?
Д.Е. Всичко е бяло. Не мога да се ориентирам все още. В смисъл, силно е. Все едно сега си бил на тъмно и отиваш на светло. Толкова е ярко, че трябва време да различиш образите.
П. Добре. Дай си време. Това е както си на регресия. Като свалиш превръзката и имаш малко време да се адаптират очите. Чудесно.
Д.Е. Ами има много хора там. Седят и ме гледат. В смисъл хора, в кавички хора- „хора“. Тълпа. Виждам ги отпред, образи на хора. В смисъл те не са хора, но образи. Лицето, контури. Отзад само вълничките на глави, на останалите.
П. Първата мисъл, образ или усещане. Какво е това място?
Д.Е. Не знам. Души има там. Много. Първите, поне едното което виждам. Другите са ми размазани. Първото е приятно, усмихнато лице. Все едно ми се радва. Повече се приближава към мен. Хем си протяга ръцете към мен, хем няма ръце. Това са образите, които аз извиквам, за да стане по-лесна комуникацията.
П. Супер. Чудесно. Кой можем да питаме там за „страха от провал“ на Д.Е?
Д.Е. Ами. Това. То. Не знам мъж ли е? Жена ли е?
П. Усмихнатото същество?
Д.Е. То се приближава и ми държи ръцете. Иска да ми каже нещо, но аз все още....не съм...Не страх, но ...Както, когато си в среда и ....
П. Адаптираш се още?
Д.Е. Да. Адаптирам се. Виждам се сега отстрани. Застанала съм малко зад това същество и гледам как ми държи ръцете, а аз съм малко така...в паника. Не паника. Но като замръзнала физиономия.
П. Имаш нужда да се адаптираш. Дай тогава да му зададем няколко въпроса. Първата мисъл, образ, усещане, как се казва това същество, което ти държи ръцете.
Д.Е. Не знам.
П. Не казва. ОК.
Д.Е. Информацията е, че няма нужда да знам име, защото имената са излишни. То е това, което е и няма нужда да го назовавам по име.
П. А как да се обръщаме към него?
Д.Е. Не мога да чуя или да видя.
П. Попитай го- то твой водач ли е?
Д.Е. Ами – не.
П. А какво е?
Д.Е. Не приемник, ами...
П. Пратеник?
Д.Е. Пос..Посрещач.
П. Посрещач?
Д.Е. Да.
П. Интересно. Но той може да ни даде информация. Така ли?
Д.Е. Да. Или да ме насочи.
П. Към какво трябва да те насочи?
Д.Е. Ами към това, което искам.
П. Чудесно. Добре. Помоли го да ти покаже къде се корени причината за „страха от провала“, който има Д.Е. в настоящия й живот.
Д.Е. Сочи ми някъде в това бялото пространство. Обърна се назад.
П. Помоли го да те заведе до там. Ако може. Ако е позволено.
Д.Е. Пусна ме да мина. Стои така малко зад мен, но не знам дали ще дойде до края с мен. В края на тази бялата светлина се вижда като зелена поляна. Само някаква частичка виждам. Както с този процеп от черното към бялото. Сега е друг процеп към зелена поляна. Колкото повече се приближавам, толкова повече се отваря. Има рекичка или езерце. Малко ми прилича като на тази полянка от филма „Наш дом“, където се събираха душите. Само че в момента ...и тук има. Сега съм вече в тази полянка и някак си до мен усещам някаква бяла фигура, чиито очертания ми напомнят на една бяла статуя на Дева Мария, която имам. В смисъл- тип роба, плащ...тези монахините, нали ги знаеш? Със „забрадката“. Но това е само в профил. Като мантия. Всичко е в бяло. /тук имам в предвид бяла рокля до долу, бял шал на главата- подобно на облеклото на монахините/. Виждам я в профил. По скоро е тип женско начало.
П. Първата мисъл, образ, усещане. Какво е това същество?
Д.Е. Майка.
П. Чия майка?
Д.Е. Хъм. На всичките...души. „Майка“ е човешката дума за „майка“. Същество, което се грижи за другите души. Обаче, защо аз съм при нея, не знам.
П. Тя може ли да отговори на твоя въпрос?
Д.Е. Кой беше въпроса?
П. Попитай тя може ли да отговори на въпросът ти?
Д.Е. Да де, ама тя пита кой въпрос?
П. Къде се корени причината за „страха от провал“ на Д.Е. в настоящият и живот.
/Тук искам да уточня, че наистина, когато се преминава от едно пространство в друго имаш усещането, че не знаеш за какво си там. Наистина забравяш причината, въпросът за който си отишъл. Според мен, наистина трябва някой да ни води в тези пътувания, защото душата се „отплесва“. Според мен, когато минавам през някои пространства е като „чистилище“ някои неща си остават в предишното пространство. Както тук – забравянето на въпросът, за който съм отишла. Или поне при мен е така./
Д.Е. Много е странно. Опитват се да ми излязат някакви фигури, докато се задаваше въпроса. Като екран на телевизор, само че не мога да ги видя. Някаква тъмнина, някакви триъгълници, геометрични фигури. Не мога да видя връзката. В смисъл показва се, но после изчезва.
П. Добре. Попитай тази душа в бяло, важно ли е Д.Е. да разбере корена или е по-важно да разберем как да променим ситуацията?
Д.Е. Не мога да получа информация. Сякаш ми говори и ми казва неща, а пък аз не мога да чуя.
П. Първата мисъл, образ, усещане, каква е причината Д.Е. да не може да чува? В момента?
Д.Е. Държа нещо тъмно, което - трябва да се освободя от него.
П. Кой е най-подходящия начин за Д.Е. да се освободи от това тъмно нещо в момента?
Д.Е. Да си го визуализирам как се изтича от мен.
П. Добре. Представи си едно от онези слънчица. Помниш ли? Малките чистачи на Вселената. Нека дойде и си визуализирай това тъмно нещо, как се изтича в него.
/Усещането беше как една тъмна сянка, нещо тъмно, черно се изтичаше зад гърба ми. Изтичаше от мен, зад гърба ми някъде по средата на гръбначния стълб. Отиваше към малкото слънчице, „чистача“./
Д.Е. Сега и аз станах светла. Като тази „жена“.
П. Добре. Сега тя какво има да ти каже?
Д.Е. Аз виждам отстрани нещата. Пак ме държи за ръце. Като усещането за „ръце“, по скоро „за връзка“. Но този път виждам нещата - отстрани.
П. Попитай кой е най-добрия, подходящия начин Д.Е, да се освободи от този страх от провал в настоящият й живот.
Д.Е. Не знам. Виждам тази фигура как стои права, а аз едва ли не вече прикляквам. Тя ме държи за ръцете. Като че ли ми казва „Стани“. И аз – станах. Сега иска да отида някъде с нея. Държи ме за ръката. Води ме. До езерцето, до водата. И ме кара да погледна. И да й кажа, какво виждам. А аз виждам- себе си. В смисъл виждам енергията, светлината. Нея не я виждам във водата. Това е посланието. Това което виждаш и усещаш, е това което Е. Тоест, това, което проявявам ...е това, което е в душата. Това не е нещо ново?! Идеята е да се опитвам да се виждам отстрани. Все едно да се гледаш в огледалото и да си казваш: „Ти сега си „такъв“ и „такъв““, за да си го напомняш. В смисъл да излизаш от матрицата и от рамката, в която сам си се поставил. Разбираш ли? Когато, в човешкия живот правим нещата ние се рамкираме и използваме определена форма. Понякога забравяме, че можем да бъдем извън тази форма. Това е като да не се гледаш в огледалото и да правиш това, това, това и онова; и в един момент случайно да се огледаш в някаква витрина и си казваш- „А, чакай. Я виж, примерно, „Аз съм готин“. Или „добре изглеждам“. А същевременно ти не обръщаш внимание на себе си, докато правиш другите неща. Трябва време да...Посланието е, че ...трябва да спирам да се оглеждам и да вниквам малко повече в това, какво СЪМ. Дали СЪМ спокойна? Дали СЪМ напрегната? Да анализирам усещанията си. И когато аз ги отчитам какви точно СА, тогава няма да го има този страх от провал. Защото аз ще знам какво съм в момента. Не знам дали ме разбираш какво искам да ти кажа?!
П. Искаш да кажеш, че страха е рамка? И като го видиш отстрани ще го осъзнаеш и ще можеш да го отпуснеш?
Д.Е. Да. Защото ти когато го осъзнаеш, той вече не е страх.
П. А какво е?
Д.Е. Страха си е примерно страх. Ти го виждаш отстрани. Примерно сега си казваш- „Да, аз го виждам. Това е страх.“. Но осъзнаването на „страха“, вече не е страх. Защото вече си направил крачката към другото. Към промяната, и ти вече не се страхуваш. Едно е да го осъзнаваш, че те е страх; а съвсем друго просто да казваш „Да, страх ме е“. Осъзнаването на самото проявление, на самото чувство.
П. Вече му позволява да бъде променено.
Д.Е. Да. Ама трябва да го осъзнаеш. Едно е да афишираш „Аз се страхувам“, ама без да го осъзнаваш. Но, когато го осъзнаеш „Да, страх ме е“, ама к‘во от това?! Има разлика, т.е. да се наблюдавам.
П. Как? Има ли някаква конкретна техника? Подход? Метод, който е подходящ за Д.Е. за да развие своето наблюдение?
Д.Е. Аз достатъчно се самоанализирам. От време на време трябва да се гледам в огледалото. Да виждам, да забелязвам нюансите, детайлите на формата. Иначе другото е само представа за формата.
П. Това на по ежедневен език как би звучало? Това да забелязвам нюансите на формата? Ако искаш да го обясниш на баба Пенка?
Д.Е. Не знам как мога да го обясня. Ами директно това - гледаш се в огледалото и примерно забелязваш ето сега- самото ти изражение, физиономията ти е напрегната. Успокой се. Усмихни се. Кажи си - Ето, аз съм готин. Сега примерно ще се усмихна на следващия човек. И аз съм спокоен и всичко е наред.
Д.Е. Заради страха и провала от шофирането. Аз работя с визуализации, картини, които изникват в съзнанието ми. Идеята тук е да ги виждам директно. Да не работя. Не- да не работя с визуализациите, ами примерно: Отиваш при колата и казваш- Да. Ето това е колата. Пипам я. Да ги направя реални. Защото, когато ги направя реални ще знам дали това е....как да го кажа?
П. С повече думи.
Д.Е. Да де. Опитвам се. Страхът е нещо нереално. То идва като краен резултат от нещо друго. Когато ти направиш стъпките до него реални, то изведнъж губи формата си, защото е нереален. Защото е плод, краен резултат от предишните стъпки. Това е като един процес. Примерно стъпала. Отгоре е крайният резултат, където ще се прояви примерно страха. Да кажем от изкачването. И ти си казваш: „Да. Мен ме е страх да се кача горе“. Примерно трябва да взема някакъв предмет от там. Мен ме е страх да го взема този предмет, защото аз трябва да се изкача до там. Но страха е нереален. Защо трябва да те е страх от изкачването? И тук започва- примерно височините, хлъзгавината на стъпалата. И за да се махне това нещо, аз трябва да направя крачката. Ако трябва ще клекна, ще пипна стъпалото. Ще си кажа- ами ето го първото стъпало. Качвам се на първото стъпало. Всичко е наред. Не е хлъзгаво. Ето, подскачам, обръщам се, там съм. Няма проблем. Една идейка по-напред. Тоест докато стигна до горе, то вече няма да е останало страх, защото аз ще съм преодоляла целия процес. И страхът от провал, както при шофирането е точно това- да забележа детайлите от самото шофирането. Ето, аз отивам при колата. Пипам я. Да ето, ключа, седалката. Може би трябва да правя по-бавно нещата. Да разгледам детайлите. Какво има в тази кола? Има ли радио? Да запомня детайлите- скоростния лост, волана, таблото, което от ляво, което от дясно? Да свикна със самото първо стъпало. След това да запалиш колата, да чуеш шума, ръмженето, запалването, плавността.
П. Разбрах. Но при Д.Е., нали страха идва преди да се качи в колата? Как да работи там Д.Е.?
Д.Е. Хъм. Това стъпало го няма. /усмихва се/
П. Така. Какво значи това?
Д.Е. Не знам.....
Д.Е. Трябва да направя това, което сега разказвам. И те ще се оправят сигурно нещата.
П. Това, което сега разказа..
Д.Е. В момента ми излиза тази ситуация, от която тръгнаха проблемите с колата. Това стъпало го няма, защото проблема тръгна от самата кола. От вътре. Аз бях вътре в колата.
П. Разбрах те.
Д.Е. Няма стъпало. Трябва да се чувствам добре вътре в самата кола. Да знам, че там съм спокойна. Че вътре всичко е ОК. Да знам всяко едно нещо къде е и какво е. Това е като да си в един кабинет или една стая и когато не знаеш кое къде е се притесняваш, шашкаш. Казваш си- сега това къде го оставих? Това, в кое чекмедже ли е? Започваш да бърникаш по всичките чекмеджета и да се оглеждаш по рафтовете, а нещото е пред теб. Или пък се удряш в ръба на масата защото не си свикнал с пространството. От там идва и страха. Ако ти знаеш детайлите, ако аз знам вътре детайлите в колата- аз ще съм спокойна. И знам, кое къде е, т.е. съм го осъзнала- тогава няма да имам проблеми и страх от провал. Защото знаейки всичко къде е, тогава вероятността нещо да се „провали“ е абсолютно нищожно. В смисъл- да може да се получи. Винаги има вероятност да се изгаси колата, да стане определена ситуация на пътя, да светне червено и т.н., но те вече са външни фактори. И не зависят съвсем от моите....те зависят, но те ще бъдат овладяни, ако съм овладяла вътрешния процес, ядрото. Вътрешността на колата- в случая.
П. Което ще се случи, чрез процеса на наблюдение?
Д.Е. Да. И приемане.
П. Какво трябва да приемаш?
Д.Е. Колата.
П. Това знаение, което току що каза, то приложимо ли е за други форми на страх?
Д.Е. Да.
Д.Е. Като страх от какво?
П. Всичко. Височини?Дълбочини?
Д.Е. Да. Процесът е същия. Примерно височините- изкачваш се на върха на планината или си в самолет и ще скачаш. Ето височините- някои хора не могат да стигнат до последното стъпало на този етаж. Защото ще им се завие свят. Но стъпвайки на първото стъпало, както ти го разказах. Оглеждайки се. Проверяваш стабилно ли е, не е ли? Обезопасено ли е, не е ли? Имаш ли къде да се хванеш? Следваш следващата стъпка. Прекрачваш на второто стъпало. И така. Запознаваш се с детайлите до самия процес. Разбиваш го на малки частички. Когато знаеш, че то си зависи изцяло от теб, обаче ти си запознат с нещата, които трябва да направиш към следващата стъпка. ...примерно...на стъпалото си и трябва да се качиш на следващото. Аз обут ли съм? Или не съм обут? С чорапи ли съм? Без чорапи ли съм? Дали ще се подхлъзна или няма да се подхлъзна? Ето- анализа. Анализа на самия детайл на това ниво. Казваш си- аз сега съм бос, ама са ми потни краката от напрежение и ще се подхлъзна. Ами обуваш чорапите или обувките. Тогава няма възможност да се подхлъзнеш. Така е с дълбочините и всичко. Да нализираш всеки детайл, обаче вътре в самото нещо. На самия проблем имам в предвид. Това е.
П. Добре. Ако имаше послание, което чу, видя и усети към настоящия живот на Д.Е. как би звучало това послание?
Д.Е. Първо си помислих, че е като страха от даден изпит. Както се явяваме на изпит. Страхът е абсолютно същият. В смисъл явяването на изпит води до показване на някакви знания и познания. Когато ти си достатъчно подготвен и знаеш, информацията която трябва да приложиш; изкажеш; нарисуваш; да проявиш- тогава страха е по-малък.
П. Значи подготовката е ключа? Така ли?
Д.Е. Да. Колкото по-добре подготвен си....Говоря за тези, които се страхуват. Защото ти може да не си достатъчно подготвен, това да няма толкова голямо значение за теб и пак да се справиш ОК. Говоря когато има някакъв страх, притеснение от нещата. Защото има хора, които си рискуват. Хора, които нямат подготовка, нямат познания и пак не се провалят. Просто им се отдава отвътре. Те са тип „непукисти“. Но за хора, какъвто човек съм аз, в смисъл- стриктен, отговорен- детайлите са важни за мен. Когато ги пропускам тези детайли, това ме кара да се чувствам не добре, неспокойна, притеснена, на тръни. Аз се чувствам добре, когато ...
П. Подготвена?
Д.Е. Да. Макар и малко, но трябва да имам някаква подготовка. При мен...Сега си давам сметка, че проблемът с колата....В смисъл, колата не е я избрах аз. Не стигнах аз до процеса на избирането, приемането на тази кола. Друг човек я прие, друг човек я избра, друг човек направи нещата. Аз бях малко притисната от това да.....Да, исках. Но може би не бях готова.
П. Все едно, че не си я приела още тази кола.
Д.Е. Да. Не съм я разгледала, а трябва да работя с нея. Като химикалка, която за първи път виждаш, ама не знаеш как се използва. Имаш представа, че се пише с нея.
П. Ама точно откъде се включва...?
Д.Е. Да. Защото има сто милиона вида химикалки. Не знам на теб дали ти се е случвало, но на мен ми се е случвало да отида в друга държава и да вляза в тоалетната- най-елементарния пример- и сега пък откъде се пускаше водата? В момента има толкова модерни кранчета, че ...натискаш ли, побутваш ли, само си слагаш ръцете ли? Нещо такова.
П. Да. Случвало ми се е.
Д.Е. И на мен. Толкова е смешно. И си казваш- „Толкова ли съм тъп, че не мога да си измия ръцете?“ И си казваш- „Леле, кой знае какви камери са сложили и ще те пуснат после по …” – да те гледат и да ти се хилят, че не знаеш как да си измиеш ръцете. А това е толкова елементарно нещо, примерно. Същото е.
П. Добре. Благодари на съществото в бяло, за всичката информация която ни даде и не ни даде. И леко, бавно спокойно....
Д.Е. /смея се/. Усмихва ми се и ме погали. Каза ми- всичко е наред.
П. /смее се/ Те, ако не кажат, че „всичко е наред“, просто няма да са те.
Д.Е. Да. Ама се усмихна. Защото така беше..В началото стоеше така учудено- „сега пък защо съм там?“ ...и „каква е тази глупост дето идвам да питам за нея“? .....сега някак си чисто...като родител към дете...“оф, добре, ясно. Спокойно. Това са нормални неща. Няма какво да се шашкаш.“
П. Броя от едно до пет и те връщам.
24.10.2014
Още случаи...
Срещата беше за „страх от провал“. Преди почти два месеца се случи ситуация на пътя докато шофирах. След тази случка започнах да изпитвам страх, от това да се кача на колата и да шофирам. След различни методи и техники- като пренаписване на ситуацията - /предложено от Петър/, медитация, техники от енергийната медицина, самовнушения, визуализации- след всичко това постигнах качване в автомобила. Но въпреки това, остана един страх, напрежение, притеснение малко преди шофиране и по време на шофирането. Ако не шофирах нямах този проблем. Напрежението и притеснението, започна да се разпростира и в други области от ежедневието ми. Не можах да се справя сама и помолих за тази среща.
Пепи, сърдечни благодарностти за помощта ти. След срещата имах чувството, че някакъв товар се беше излял, смъкнал от мен. Чувствах се страхотно. Остава да приложа и наученото. Благодаря ти, че те има. Бъди благословен.
Д.Е.
Навлизане в процеса на пътуването. Мускулна релаксация.
.......
П. Ти се озоваваш в онова приятно пространство от блещукащи точки. Носиш се лека, спокойна, свободна, отпусната в това познато на твоята душа пространство.Сега, след малко ще преброя от едно до три и когато кажа три, искам да оставиш твоята душа да те заведе в онова време, пространство, тяло, място, в което е подходящо да се срещнеш с онзи твой духовен водач, който може да отговори на нашето питане за страха от провал.
П....Едно...две...три...
Д.Е. Няма място.
П. Тъмно ли е? Светло ли е? В Космоса ли е?
Д.Е. По скоро е тъмно.
П. Добре. Как се чувстваш там?
Д.Е. Няма чувства. Все едно съм на изчакване. Усещането е, че все едно чакаш. Чакаш да се отвори и да дойде твоя ред.
П. Добре.
Д.Е. Няма форми. Няма звуци. Няма цветове. Само някакви вибрации.
П. Това е все едно като предверие? Чакалня?
Д.Е. Да. Усещането, че ...Като между две врати, само че тук няма врати.
П. Като между две пространства.
Д.Е. Да. В някакво пространство на изчакване.
П. Първата мисъл, образ или усещане- там ли ще дойде твоя водач или трябва да го изчакаме да те повика?
Д.Е. Трябва да чакам.
П. Аха. Колко време? Колко да чакаш?
Д.Е. Не знам.
П. Днес позволено ли е Д.Е. да получи информация?
Д.Е. Да.
П. Пренеси се сякаш.... Сякаш имаш дистанционно за това пространство. И все едно има едно копченце превъртане напред. Превърташ и идва твоя ред. Вратата се отваря към твоето пространство.
Д.Е. Процеп. Все едно си седял на тъмно. И изведнъж много ярка, бяла светлина. Много бяла, силна.
П. Добре. Там трябва да отидеш, нали?
Д.Е. Да.
П. Добре. Мини през процепа. Какво има отвъд него?
Д.Е. Всичко е бяло. Не мога да се ориентирам все още. В смисъл, силно е. Все едно сега си бил на тъмно и отиваш на светло. Толкова е ярко, че трябва време да различиш образите.
П. Добре. Дай си време. Това е както си на регресия. Като свалиш превръзката и имаш малко време да се адаптират очите. Чудесно.
Д.Е. Ами има много хора там. Седят и ме гледат. В смисъл хора, в кавички хора- „хора“. Тълпа. Виждам ги отпред, образи на хора. В смисъл те не са хора, но образи. Лицето, контури. Отзад само вълничките на глави, на останалите.
П. Първата мисъл, образ или усещане. Какво е това място?
Д.Е. Не знам. Души има там. Много. Първите, поне едното което виждам. Другите са ми размазани. Първото е приятно, усмихнато лице. Все едно ми се радва. Повече се приближава към мен. Хем си протяга ръцете към мен, хем няма ръце. Това са образите, които аз извиквам, за да стане по-лесна комуникацията.
П. Супер. Чудесно. Кой можем да питаме там за „страха от провал“ на Д.Е?
Д.Е. Ами. Това. То. Не знам мъж ли е? Жена ли е?
П. Усмихнатото същество?
Д.Е. То се приближава и ми държи ръцете. Иска да ми каже нещо, но аз все още....не съм...Не страх, но ...Както, когато си в среда и ....
П. Адаптираш се още?
Д.Е. Да. Адаптирам се. Виждам се сега отстрани. Застанала съм малко зад това същество и гледам как ми държи ръцете, а аз съм малко така...в паника. Не паника. Но като замръзнала физиономия.
П. Имаш нужда да се адаптираш. Дай тогава да му зададем няколко въпроса. Първата мисъл, образ, усещане, как се казва това същество, което ти държи ръцете.
Д.Е. Не знам.
П. Не казва. ОК.
Д.Е. Информацията е, че няма нужда да знам име, защото имената са излишни. То е това, което е и няма нужда да го назовавам по име.
П. А как да се обръщаме към него?
Д.Е. Не мога да чуя или да видя.
П. Попитай го- то твой водач ли е?
Д.Е. Ами – не.
П. А какво е?
Д.Е. Не приемник, ами...
П. Пратеник?
Д.Е. Пос..Посрещач.
П. Посрещач?
Д.Е. Да.
П. Интересно. Но той може да ни даде информация. Така ли?
Д.Е. Да. Или да ме насочи.
П. Към какво трябва да те насочи?
Д.Е. Ами към това, което искам.
П. Чудесно. Добре. Помоли го да ти покаже къде се корени причината за „страха от провала“, който има Д.Е. в настоящия й живот.
Д.Е. Сочи ми някъде в това бялото пространство. Обърна се назад.
П. Помоли го да те заведе до там. Ако може. Ако е позволено.
Д.Е. Пусна ме да мина. Стои така малко зад мен, но не знам дали ще дойде до края с мен. В края на тази бялата светлина се вижда като зелена поляна. Само някаква частичка виждам. Както с този процеп от черното към бялото. Сега е друг процеп към зелена поляна. Колкото повече се приближавам, толкова повече се отваря. Има рекичка или езерце. Малко ми прилича като на тази полянка от филма „Наш дом“, където се събираха душите. Само че в момента ...и тук има. Сега съм вече в тази полянка и някак си до мен усещам някаква бяла фигура, чиито очертания ми напомнят на една бяла статуя на Дева Мария, която имам. В смисъл- тип роба, плащ...тези монахините, нали ги знаеш? Със „забрадката“. Но това е само в профил. Като мантия. Всичко е в бяло. /тук имам в предвид бяла рокля до долу, бял шал на главата- подобно на облеклото на монахините/. Виждам я в профил. По скоро е тип женско начало.
П. Първата мисъл, образ, усещане. Какво е това същество?
Д.Е. Майка.
П. Чия майка?
Д.Е. Хъм. На всичките...души. „Майка“ е човешката дума за „майка“. Същество, което се грижи за другите души. Обаче, защо аз съм при нея, не знам.
П. Тя може ли да отговори на твоя въпрос?
Д.Е. Кой беше въпроса?
П. Попитай тя може ли да отговори на въпросът ти?
Д.Е. Да де, ама тя пита кой въпрос?
П. Къде се корени причината за „страха от провал“ на Д.Е. в настоящият и живот.
/Тук искам да уточня, че наистина, когато се преминава от едно пространство в друго имаш усещането, че не знаеш за какво си там. Наистина забравяш причината, въпросът за който си отишъл. Според мен, наистина трябва някой да ни води в тези пътувания, защото душата се „отплесва“. Според мен, когато минавам през някои пространства е като „чистилище“ някои неща си остават в предишното пространство. Както тук – забравянето на въпросът, за който съм отишла. Или поне при мен е така./
Д.Е. Много е странно. Опитват се да ми излязат някакви фигури, докато се задаваше въпроса. Като екран на телевизор, само че не мога да ги видя. Някаква тъмнина, някакви триъгълници, геометрични фигури. Не мога да видя връзката. В смисъл показва се, но после изчезва.
П. Добре. Попитай тази душа в бяло, важно ли е Д.Е. да разбере корена или е по-важно да разберем как да променим ситуацията?
Д.Е. Не мога да получа информация. Сякаш ми говори и ми казва неща, а пък аз не мога да чуя.
П. Първата мисъл, образ, усещане, каква е причината Д.Е. да не може да чува? В момента?
Д.Е. Държа нещо тъмно, което - трябва да се освободя от него.
П. Кой е най-подходящия начин за Д.Е. да се освободи от това тъмно нещо в момента?
Д.Е. Да си го визуализирам как се изтича от мен.
П. Добре. Представи си едно от онези слънчица. Помниш ли? Малките чистачи на Вселената. Нека дойде и си визуализирай това тъмно нещо, как се изтича в него.
/Усещането беше как една тъмна сянка, нещо тъмно, черно се изтичаше зад гърба ми. Изтичаше от мен, зад гърба ми някъде по средата на гръбначния стълб. Отиваше към малкото слънчице, „чистача“./
Д.Е. Сега и аз станах светла. Като тази „жена“.
П. Добре. Сега тя какво има да ти каже?
Д.Е. Аз виждам отстрани нещата. Пак ме държи за ръце. Като усещането за „ръце“, по скоро „за връзка“. Но този път виждам нещата - отстрани.
П. Попитай кой е най-добрия, подходящия начин Д.Е, да се освободи от този страх от провал в настоящият й живот.
Д.Е. Не знам. Виждам тази фигура как стои права, а аз едва ли не вече прикляквам. Тя ме държи за ръцете. Като че ли ми казва „Стани“. И аз – станах. Сега иска да отида някъде с нея. Държи ме за ръката. Води ме. До езерцето, до водата. И ме кара да погледна. И да й кажа, какво виждам. А аз виждам- себе си. В смисъл виждам енергията, светлината. Нея не я виждам във водата. Това е посланието. Това което виждаш и усещаш, е това което Е. Тоест, това, което проявявам ...е това, което е в душата. Това не е нещо ново?! Идеята е да се опитвам да се виждам отстрани. Все едно да се гледаш в огледалото и да си казваш: „Ти сега си „такъв“ и „такъв““, за да си го напомняш. В смисъл да излизаш от матрицата и от рамката, в която сам си се поставил. Разбираш ли? Когато, в човешкия живот правим нещата ние се рамкираме и използваме определена форма. Понякога забравяме, че можем да бъдем извън тази форма. Това е като да не се гледаш в огледалото и да правиш това, това, това и онова; и в един момент случайно да се огледаш в някаква витрина и си казваш- „А, чакай. Я виж, примерно, „Аз съм готин“. Или „добре изглеждам“. А същевременно ти не обръщаш внимание на себе си, докато правиш другите неща. Трябва време да...Посланието е, че ...трябва да спирам да се оглеждам и да вниквам малко повече в това, какво СЪМ. Дали СЪМ спокойна? Дали СЪМ напрегната? Да анализирам усещанията си. И когато аз ги отчитам какви точно СА, тогава няма да го има този страх от провал. Защото аз ще знам какво съм в момента. Не знам дали ме разбираш какво искам да ти кажа?!
П. Искаш да кажеш, че страха е рамка? И като го видиш отстрани ще го осъзнаеш и ще можеш да го отпуснеш?
Д.Е. Да. Защото ти когато го осъзнаеш, той вече не е страх.
П. А какво е?
Д.Е. Страха си е примерно страх. Ти го виждаш отстрани. Примерно сега си казваш- „Да, аз го виждам. Това е страх.“. Но осъзнаването на „страха“, вече не е страх. Защото вече си направил крачката към другото. Към промяната, и ти вече не се страхуваш. Едно е да го осъзнаваш, че те е страх; а съвсем друго просто да казваш „Да, страх ме е“. Осъзнаването на самото проявление, на самото чувство.
П. Вече му позволява да бъде променено.
Д.Е. Да. Ама трябва да го осъзнаеш. Едно е да афишираш „Аз се страхувам“, ама без да го осъзнаваш. Но, когато го осъзнаеш „Да, страх ме е“, ама к‘во от това?! Има разлика, т.е. да се наблюдавам.
П. Как? Има ли някаква конкретна техника? Подход? Метод, който е подходящ за Д.Е. за да развие своето наблюдение?
Д.Е. Аз достатъчно се самоанализирам. От време на време трябва да се гледам в огледалото. Да виждам, да забелязвам нюансите, детайлите на формата. Иначе другото е само представа за формата.
П. Това на по ежедневен език как би звучало? Това да забелязвам нюансите на формата? Ако искаш да го обясниш на баба Пенка?
Д.Е. Не знам как мога да го обясня. Ами директно това - гледаш се в огледалото и примерно забелязваш ето сега- самото ти изражение, физиономията ти е напрегната. Успокой се. Усмихни се. Кажи си - Ето, аз съм готин. Сега примерно ще се усмихна на следващия човек. И аз съм спокоен и всичко е наред.
Д.Е. Заради страха и провала от шофирането. Аз работя с визуализации, картини, които изникват в съзнанието ми. Идеята тук е да ги виждам директно. Да не работя. Не- да не работя с визуализациите, ами примерно: Отиваш при колата и казваш- Да. Ето това е колата. Пипам я. Да ги направя реални. Защото, когато ги направя реални ще знам дали това е....как да го кажа?
П. С повече думи.
Д.Е. Да де. Опитвам се. Страхът е нещо нереално. То идва като краен резултат от нещо друго. Когато ти направиш стъпките до него реални, то изведнъж губи формата си, защото е нереален. Защото е плод, краен резултат от предишните стъпки. Това е като един процес. Примерно стъпала. Отгоре е крайният резултат, където ще се прояви примерно страха. Да кажем от изкачването. И ти си казваш: „Да. Мен ме е страх да се кача горе“. Примерно трябва да взема някакъв предмет от там. Мен ме е страх да го взема този предмет, защото аз трябва да се изкача до там. Но страха е нереален. Защо трябва да те е страх от изкачването? И тук започва- примерно височините, хлъзгавината на стъпалата. И за да се махне това нещо, аз трябва да направя крачката. Ако трябва ще клекна, ще пипна стъпалото. Ще си кажа- ами ето го първото стъпало. Качвам се на първото стъпало. Всичко е наред. Не е хлъзгаво. Ето, подскачам, обръщам се, там съм. Няма проблем. Една идейка по-напред. Тоест докато стигна до горе, то вече няма да е останало страх, защото аз ще съм преодоляла целия процес. И страхът от провал, както при шофирането е точно това- да забележа детайлите от самото шофирането. Ето, аз отивам при колата. Пипам я. Да ето, ключа, седалката. Може би трябва да правя по-бавно нещата. Да разгледам детайлите. Какво има в тази кола? Има ли радио? Да запомня детайлите- скоростния лост, волана, таблото, което от ляво, което от дясно? Да свикна със самото първо стъпало. След това да запалиш колата, да чуеш шума, ръмженето, запалването, плавността.
П. Разбрах. Но при Д.Е., нали страха идва преди да се качи в колата? Как да работи там Д.Е.?
Д.Е. Хъм. Това стъпало го няма. /усмихва се/
П. Така. Какво значи това?
Д.Е. Не знам.....
Д.Е. Трябва да направя това, което сега разказвам. И те ще се оправят сигурно нещата.
П. Това, което сега разказа..
Д.Е. В момента ми излиза тази ситуация, от която тръгнаха проблемите с колата. Това стъпало го няма, защото проблема тръгна от самата кола. От вътре. Аз бях вътре в колата.
П. Разбрах те.
Д.Е. Няма стъпало. Трябва да се чувствам добре вътре в самата кола. Да знам, че там съм спокойна. Че вътре всичко е ОК. Да знам всяко едно нещо къде е и какво е. Това е като да си в един кабинет или една стая и когато не знаеш кое къде е се притесняваш, шашкаш. Казваш си- сега това къде го оставих? Това, в кое чекмедже ли е? Започваш да бърникаш по всичките чекмеджета и да се оглеждаш по рафтовете, а нещото е пред теб. Или пък се удряш в ръба на масата защото не си свикнал с пространството. От там идва и страха. Ако ти знаеш детайлите, ако аз знам вътре детайлите в колата- аз ще съм спокойна. И знам, кое къде е, т.е. съм го осъзнала- тогава няма да имам проблеми и страх от провал. Защото знаейки всичко къде е, тогава вероятността нещо да се „провали“ е абсолютно нищожно. В смисъл- да може да се получи. Винаги има вероятност да се изгаси колата, да стане определена ситуация на пътя, да светне червено и т.н., но те вече са външни фактори. И не зависят съвсем от моите....те зависят, но те ще бъдат овладяни, ако съм овладяла вътрешния процес, ядрото. Вътрешността на колата- в случая.
П. Което ще се случи, чрез процеса на наблюдение?
Д.Е. Да. И приемане.
П. Какво трябва да приемаш?
Д.Е. Колата.
П. Това знаение, което току що каза, то приложимо ли е за други форми на страх?
Д.Е. Да.
Д.Е. Като страх от какво?
П. Всичко. Височини?Дълбочини?
Д.Е. Да. Процесът е същия. Примерно височините- изкачваш се на върха на планината или си в самолет и ще скачаш. Ето височините- някои хора не могат да стигнат до последното стъпало на този етаж. Защото ще им се завие свят. Но стъпвайки на първото стъпало, както ти го разказах. Оглеждайки се. Проверяваш стабилно ли е, не е ли? Обезопасено ли е, не е ли? Имаш ли къде да се хванеш? Следваш следващата стъпка. Прекрачваш на второто стъпало. И така. Запознаваш се с детайлите до самия процес. Разбиваш го на малки частички. Когато знаеш, че то си зависи изцяло от теб, обаче ти си запознат с нещата, които трябва да направиш към следващата стъпка. ...примерно...на стъпалото си и трябва да се качиш на следващото. Аз обут ли съм? Или не съм обут? С чорапи ли съм? Без чорапи ли съм? Дали ще се подхлъзна или няма да се подхлъзна? Ето- анализа. Анализа на самия детайл на това ниво. Казваш си- аз сега съм бос, ама са ми потни краката от напрежение и ще се подхлъзна. Ами обуваш чорапите или обувките. Тогава няма възможност да се подхлъзнеш. Така е с дълбочините и всичко. Да нализираш всеки детайл, обаче вътре в самото нещо. На самия проблем имам в предвид. Това е.
П. Добре. Ако имаше послание, което чу, видя и усети към настоящия живот на Д.Е. как би звучало това послание?
Д.Е. Първо си помислих, че е като страха от даден изпит. Както се явяваме на изпит. Страхът е абсолютно същият. В смисъл явяването на изпит води до показване на някакви знания и познания. Когато ти си достатъчно подготвен и знаеш, информацията която трябва да приложиш; изкажеш; нарисуваш; да проявиш- тогава страха е по-малък.
П. Значи подготовката е ключа? Така ли?
Д.Е. Да. Колкото по-добре подготвен си....Говоря за тези, които се страхуват. Защото ти може да не си достатъчно подготвен, това да няма толкова голямо значение за теб и пак да се справиш ОК. Говоря когато има някакъв страх, притеснение от нещата. Защото има хора, които си рискуват. Хора, които нямат подготовка, нямат познания и пак не се провалят. Просто им се отдава отвътре. Те са тип „непукисти“. Но за хора, какъвто човек съм аз, в смисъл- стриктен, отговорен- детайлите са важни за мен. Когато ги пропускам тези детайли, това ме кара да се чувствам не добре, неспокойна, притеснена, на тръни. Аз се чувствам добре, когато ...
П. Подготвена?
Д.Е. Да. Макар и малко, но трябва да имам някаква подготовка. При мен...Сега си давам сметка, че проблемът с колата....В смисъл, колата не е я избрах аз. Не стигнах аз до процеса на избирането, приемането на тази кола. Друг човек я прие, друг човек я избра, друг човек направи нещата. Аз бях малко притисната от това да.....Да, исках. Но може би не бях готова.
П. Все едно, че не си я приела още тази кола.
Д.Е. Да. Не съм я разгледала, а трябва да работя с нея. Като химикалка, която за първи път виждаш, ама не знаеш как се използва. Имаш представа, че се пише с нея.
П. Ама точно откъде се включва...?
Д.Е. Да. Защото има сто милиона вида химикалки. Не знам на теб дали ти се е случвало, но на мен ми се е случвало да отида в друга държава и да вляза в тоалетната- най-елементарния пример- и сега пък откъде се пускаше водата? В момента има толкова модерни кранчета, че ...натискаш ли, побутваш ли, само си слагаш ръцете ли? Нещо такова.
П. Да. Случвало ми се е.
Д.Е. И на мен. Толкова е смешно. И си казваш- „Толкова ли съм тъп, че не мога да си измия ръцете?“ И си казваш- „Леле, кой знае какви камери са сложили и ще те пуснат после по …” – да те гледат и да ти се хилят, че не знаеш как да си измиеш ръцете. А това е толкова елементарно нещо, примерно. Същото е.
П. Добре. Благодари на съществото в бяло, за всичката информация която ни даде и не ни даде. И леко, бавно спокойно....
Д.Е. /смея се/. Усмихва ми се и ме погали. Каза ми- всичко е наред.
П. /смее се/ Те, ако не кажат, че „всичко е наред“, просто няма да са те.
Д.Е. Да. Ама се усмихна. Защото така беше..В началото стоеше така учудено- „сега пък защо съм там?“ ...и „каква е тази глупост дето идвам да питам за нея“? .....сега някак си чисто...като родител към дете...“оф, добре, ясно. Спокойно. Това са нормални неща. Няма какво да се шашкаш.“
П. Броя от едно до пет и те връщам.
24.10.2014
Още случаи...
