Позволи си да бъдеш видян!
Това е регресия водена от моята колежка и приятелка Марта Павлова на мен, Петър Петров. Това е 71вото ми влизане в това състояние, затова понякога сам си задавам въпроси и скачам напред или назад в живота. Публикувам текта с големи благодарности за чудесното водене!
След отпускането на физическто тяло влизам в Акаша /мястото, където се намират записите на миналите ни животи/. Акаша е тъмнина, а хрониките на миналите ни животи изглеждат като крака на жени, които танцуват нещо като Кан-кан. Грабвам едини женски крак, обут в мрежести чорапи и се пренасям там. Това съм аз…
Водеща: Къде се намираш?
Петър: …в една гримьорна /смея се/. Жена съм. Не знам дали съм проститутка или танцьорка или и двете, но си обувам някакви мрежести чорапи на краката и се готвя да излезна на сцента. Имам участие! Нещо тип „Мулен Руж“ е положението. В нещо като кабаре съм! Някаква танцьорка ли съм, к‘во? Нещо такова. Имам изяви на сцена. Франция определено, южна Франция /Лион ми се върти в главата, но не го казвам на глас/ Испания? Не знам, там някъде се спуснах.
Водеща: Добре, каква е атмосферата?
Петър: Има някакво напрежение. Не знам защо е. В Акаша беше супер леко и много приятно и като влезнах в този живот се появи някакво чувство на тежест.
Водеща: Какво създава това напрежение?
Петър: Управата? Упревител? Мениджър, нещо такова. Нещо като шеф! О тнего идва чувството на напрежение. Не знам дали това, кеото правя е легално?
Водеща: Ти искаш ли да го правиш?
Петър: Ами…май нямам избор… но не ми е неприятно… все едно е като някаква добре палтена за времето си работа. Даже, в същност, ми е приятно!
Водеща: На колко години си?
Петър: на 19! Нещо като Магдалена ми е името… сега пък се завъртя нещо като Маргюри. Може би така ми казват? Извинявай, но си задавам сам въпроси J Интересно, че гримьорнта ми е малка – 2 на 2 метра примерно! И е само за мен! Като някаква звезда съм. С тези огледалата с жълтите лампички отстрани. Да, млако е като килерче, но си е само за мен!
Водеща: Чусвтваш ли се по-специална?
Петър: Ами, очвеидно, щом не съм с всичко останали момичета.
Водеща: Как минава деня ти
Петър: Може би пея? Има нещо, коеот правя повече от другите момичета? Не знам точно какво е. Сигурно заради това имам отделна гримьорна? …. Интересно до преди малко се виждах като младо русо мимиче, а сега виждам афроамерикака в хубава червена рокля, която пее в голям бар… някакъв джаз… О, аз я гледам отстрани и искам да като нея. Въжхищавам й се! Аз сервирам на масите, докато тя пее. И сервирам, и танцувам и… пея… рядко… Не съм толкова добра, колкото нея. Аз пея на друго място. Работя на две места. На едното съм сервитьорка, а на другото танцувам и пея.
Водеща: Има ли някой, с който си по-близка?
Петър: …. /смее се/ Мама Ру!
Водеща: Кой?
Петър: Мама Ру! Тя е закръглена възрастна афроамериканка. И ми е нещо като хазайка? Супер топла и блага жена. Жевеем в едно общежитие. Тера мизерно… Но тя ме топли и гозби и думи… Не знам защо сега ми се завъртя Ню йорк 50те – 60те години на миналия век? … А, това е моят живот, но няколко години по-късно! Сега съм в Ню Йорк!
Водеща: Имаш ли представа колко години са минали?
Петър: … четири… сега съм на 23г. Много голяма мизерия е! Или поне там където живея аз е мизерно!
Водеща: Как минава деня ти?
Петър: Ами… работя на двете места. Сервирам на едното и пея на другото.
Водеща: Бедна ли си, багата ли си?
Петър: Едва свързвам двата края
Водеща: Щастлива ли си?
Петър: Много е странно. Щастлива съм, че пея. Но ми е тъпо, че не ме оценяват!
Водеща: Какво е най-ценното, което имаш в живота си?
Петър: … една червена рокля, която ми е костюм за сцената. Пея на долнопробно място. Малко хора, задимено е, пияни… Идва ми да ти кажа, че конкуренцията е гоялма. Всеки иска да пее в голям клуб.
Водеща: А теб викат ли те да пееш?
Петър: Аз пея в по-малък клуб. Задимено е, никой не ме забелзва… тежко чувство…
Водеща: Мама Ру прилича ли ти на някой, който е в сегашния ти жиовт?
Петър: Имам токова чувство… но май е в няколко различни човека… Не знам дали е само от един човек това чувство.
Водеща: Кой е давал такова чувство в сегашния ти живот?
Петър: Точно такова никой. Няколко различни човкеа са давали част от това чувство.
Водеща: Какво си взел от този живот…
Петър: Трбяв да видя още млако от него!
Водеща: Добре, премести са малко напред във времето!
Петър: …Ами, май съм успяла… пробила съм. Вървя по някаква западна „Витошка“? Нещо като пазрна улица с много бутикови магазини. С хубаво кожено палто. Хубава мека яка. Позабогатяла съм.
Водеща: Къде живееш?
Петър: Живея на високо. Ню Йорк е още. Голям свтъл апартамент. С големи тежки червени завеси, хубави мебели. Не е мой! Като хотекси изглежда, но аз живея там постоянно. Но не го плащам аз! Сугурно съм държанка на някой богаташ!
Водеща: Харесваш ли този си начин на живот?
Петър: Да! В същност, да!
Водеща: Има ли още нещо, което искаш да видиш?
Петър: Да, искам да видя на кой… съм държанка? Някакъв засъкан чичко с цилиндър. Добре облечен. Доста по-възрастен е от мен. Някакъв…такъв…импресарио ми идва да кажа.
Водеща: Какви чувства имаш към него?
Петър: Абсолютно никакви! Просто го използвам... Той ми е уредил къде да пея, къде да живея. И той ме използва за…компания… като някаква ненаписана сделка…
Водеща: Можеш ли да се пренесеш в друга ситуация малко по-напред във времето?
Петър: Да… на 32 съм… разхождам се някъде с бяло чадърче…в бяло съм… на някакъв плаж… вила на морето…
Водеща: Коя държава е?
Петър: САЩ? Калифорния. Л.А? Някъде там? Опредлено съм жена с полежение
Водеща: Има ли някой с теб на разходката?
Петър: Да, някакъв произволен хубав младеж!
Водеща: Раличен?
Петър: Да! Просто компания…
Водеща: С както този минал живот е важен за сегашния ти живот?
Петър: Трябва някой да ме види отвън!
Водеща: Кой те вижда?
Петър: Сцента, която виждам е как аз пея в този долнопробния клуб и влиза импресариото и ме забелязва. Вижда ме! Харесва ме! И казва: „Ела ще пееш за мен. Ще ти уредя живота“. И аз отивам. То това се случва и в сегашния ми живот. Хора, които ме виждат за първи път от страни ми казват много ценни неща. Но аз „не мога да си видя светлината“ сега. И тогава не съм можел.
Водеща: Някой те забеляза?
Петър: ДА! Важното в този момент е, че някой ме забелязва! И ми го казва! … Може би ми останало от този живот някаво вярване, че „За да си забелязан, трябва да си държанка“?
Водеща: От къде идва това вярване?
Петър: От тази жена! Тя е вярвала в това. Това е било условието, за д аме направи звезда – да му споделям компанията. Може би съм взел тази заблуда, че за да ме забележат трябва да флиртувам и да се държа неестествено за мен. И затова се съпротивлявам. Трябва да оставя тази зблуда. Това не вярно за сегашния ми живот.
Водеща: Ако тази жена, която беше ти, можеше да ти каже нещо, какво би ти казала?
Петър: Нещо ми крещи! Нищо не мога да я разбера! Колко интересно…
Водеща: Какво ти крещи?
Петър: А… някаква друга случка е това от минали живот. Аз крещя в същност на импресариото. Освобждавам се от него! Казвам му, че не искам повече да съм му държанка. Той простестира нещо, ама аз си тръгвам от него… Това е момента, в който осъзнавам, че мога да правя каквото искам, без да имам нужда от него! Ти сам решеваш, че си звезд, без да има нужда някой от вън да те одобри, вече…
Водеща: Може ли да видиш какво се случва после?
Петър: Да, събирам си куфара и си заминавам!
Водеща: Къде отиваш?
Петър: При друг хубав мъж! Някакъв художник
Водеща: С него как се чувстваш?
Петър: Забелязана!! … май съм му позирала преди това… да ме рисува… Живее на широк светъл таван. Хубав мъж. Черна гъста коса, лека брада, бляскави очи… Това, което ми идва да ти кажа е: Видял е всеки детайл от мен!... и ме вижда ясно… и ми го показва…
Водеща: Има ли друг моменти от този живот, в който не си се почуватвалал забелязана?
Петър: Ми, то, това беше целият ми живот до този момент! Преди срещата ми с художника!
Водеща: Той те забялеза?
Петър: Да!
Водеща: С какво тази информация ти помога за сегашния ти живот на Петър?
Петър: Когато сам се забележа и другите ще ме забележат! Това е… Но първо трябваше друг да ме забележи отстрани, да ми го каже. Все едно целия ми живот съм живява с криви огледала/хора, които не са ми показвали наитина коя съм. Художника ми го показва за първи път! … Той ме е видял! Да, импресариото също ме забелязва, но не истинско. Фалшиво е. Користно! А художника… напрво чете в дуашта ми… Аз рабрах! На теб стана ли ти ясно?
Водеща: /смее се/ Кажи ми го пак?
Петър: Нямам нужда някой от вън да ме забележи! Важно е сам да се забележа! Тогава вече другите ще ме забележат!
Водеща: Можем ли да кажем, че това е посланието от тази жена?
Петър: Да! Тотално!
Водеща: Има ли още нещо, което трябва да занеш от този живот?
Петър: Не! Това е достатъчно ясно – трбява просто да си позволя да се забележа сам, за да ме забележат другте!
Водеща: Добре, връщаме се….
Следва връщане в реалността…
