Една моя сесия
Това е една двойна сесия, описана от една моя клиента във форума на БГ-мама. Благодаря ти, Т :)
Ето какво пише тя: "Обърках улиците, озовах се на Ботевградско вместо в Суха река, 10 пъти се чувах с Петър докато го намерим. Изобщо големи подсъзнателни съпротиви явно имаше в моята глава, но аз напук на всичко отидох и го направих.
Като се качихме и ножа опря до кокала - почна да ми думка яко сърцето, главата ме заболя, изобщо вече не бях толкова сигурна какво правя и какво изобщо искам да направя.
Казах на Краси /приятелката ми/- Ооо, ти си първа, аз да видя дали ти ще се събудиш, к`ви ще ги дрънкаш и ще реша тогава. Тя е по безстрашна от мен на действия, иначе аз съм повече за идеи, но нея все я набутвам първа, когато чувствам несигурност.
Хич не е като при някоя врачка де
Легна тя, започна Петър да говори /ако сте гледали клипчето в сайта му, същите неща/, а Красимира не мърда, по едно време яко се замислих дали изобщо е на този свят. Викам, оо, тя никога няма да проговори
На мен чак ми се доспа от приказките на Петър, ама записвах с камерата и това ме остави будна.
И така мина Краси през портала, според думите на Петър, тя ни говор, ни картина /ох колко ми е смешно сега да знаетееее, седя, пиша и се хиля на глас /
И той я пита: Къде си сега?
И Красимира проговори моля ви се, и казва: на тъмно, в една тъмница
Той й казва какво има около тебе, и тя вика: Не виждам, много в тъмно и студено, но има стол зад мен. Той й казва да вземе нещо отнякъде и да светне, за да може да види ръцете си, дали е мъж, дали е жена, дали я дете.
И тя казва:Мъж съм , ръцете ми са стари, ужасни са.
На мен като ме напуши един смях, ама хора разбирате ли, не мога да дишам от смях, щото си задържам смеха, да не преча.
Не знам после кво беше, щото аз само се мъчех да се овладея да не прихна на глас да се смея.
И той й казва, върни се назад в този живот, какво виждаш сега.
И тя вика, има една огромна зала, всичко е в червено и златисто, много е красиво.
Да, аз съм мъж, облечена съм с тежки дрехи, тежат ми.
И Петър й казва, потърси огледало да се видиш.
И не знам къде се огледа Красимира и изведнъж кажа:Ужас, аз съм толкова грозен и нисък мъж, с една ужасна коса дълга....При което аз хвърлих камерата на пода и с 300 се изнесох от стаята. Не можех, просто 15 минути съм се хилила в коридора, няма такъв смях хора разберете.
Понеже Красимира адски много държи на външния си вид, тя е много хубава жена по принцип и само си представих ужаса, който е изживяла като се е видяла в грозен мъж, тя с такъв тон го каза, че просто вече не можех да се овладея.
Седях 15 минути в коридора докато не престанах да се смея.
После се намъкнах тихичко и седнах.
Красимира беше в битка, носеше знамена, бях пропуснала женитбата й за жена, която после е убила,но бях там докато виждаше убийството, разбрах, че спечели битката, после вече бяха по общи неща докато накрая се върна пак в тъмницата и установи , че е луд този човек, който е била. Не мога да разкажа всичко за нея, но беше впечатляващо.
Излезе тя от хипнозата, изгледаше като човек който е спал твърде дълго.
Пушихме по една цигара, разказах й как съм се хилила като луда, питах я дали е чула.Тя каза не, чувала е единствено Петър, нищо друго, а на всичкото отгоре и телефона й звъня по някое време.
И дойде моя ред...
Трябваше да дам предварително моменти от живота си от днес до раждането ми в обратен ред назад.Моменти, които смятам, че съм се чувствала добре, които помня.
Почнахме от днес,
миналия месец,
сватбата ми през 2009,
момента в който ми подариха Марк 2004,
завършването ми на училище,
грижите на баба ми, която обожавам,
игрите с децата в квартала,
една моя любима подарена кукла от майка ми,
и момента в утробата на майка ми.
Хора, ако щете ми вярвайте, ваша си работа, но аз изживях всичко
Аз се разплаках в момента за спомена от сватбата ми, изживях го като нещо неправилно, че е грешка, мига в който ми подариха Марк - усетих как стискам зъбите си несъзнателно за да преживея отново че го няма и т. н о т.н до утробата на майка ми
Там се чувстваш ужасно - усещах движения наляво надясно, нервност, тревожност, беше ужас.
После Петър ме поведе до мястото където трябваше да взема един от животите си.
Имам чувството, че го пропуснах нещо и грабнах не най важното, а първото което видях, защото прекалено много исках да влезна, а имах чувството, че времето ме гонеше.
Красимира после ми го описа, като една светла огромна безкрайна стая, приличчаща на библиотека, аз нищо подобно не видях, беше ми черно всичко и изобщо не гледах и не знаех какво взимам.
И изведнъж Петър ме пита къде си:
В една гора, много листа по земята, есенни листа
Той казва погледни ръцете си.
Погледнах, красиви женски ръце,млада жена, може би 17- годишна.
Със стара рокля, не парацалива и накъсана, но знаех, че е стара, че носена много
И знаех, че имам шапка на главата ви, една такава бяла шапчица, не знам как точно са се наричали едно време.
Петър ме пита;Къде си,знаеш ли коя е държавата, казвам Да, това е Англия
Не ме питайте от къде съм знаела, просто го знаех, аз толкова спрягах точно Шотландия преди това, но това беше Англия, нищо не можеше да ме убеди, че не съм там.
Пита ме какво правя в тази гора, казах, че бягам, че ме е страх.
Той пита от какво бягаш; Аз казвам не знам, просто ме е страх и бягам от нещо.
Той пита сама ли си?
Да, сама съм, няма никой, той казва ;огледай се, завърти се и се огледай
Не, няма никой
Каза превърти напред малко ...тогава усетих, че някой идва, един човек на кон, коня беше черен, а той беше с войнишки дрехи и шапка.Беше ме страх, но знаех, че ще се кача и че ще тръгна с него.
Петър казва, превърти още малко напред:После видях къщата,малка къщичка,седна запалена факла отпред, Петър пита; сама ли си там, казвам да, но знам, че къщата е на този войник.
Петър казва;Огледай се, можеш ли да си видиш отражението в нещо, с каква коса си, с какви очи си.Обърнах се към прозореца, не знам дали имаше стъкла, но се видях.
Млада жена, с тъмна коса, слаба, не особено красива, нищо впечатляващо.
Добре, нека видим сега от какво бягаш, връщаме се назад преди бягството.
Някаква къща, малка, усещах, че няма място за всички, деца, бяхме 5 деца, аз бях най - голямата, бях в нощница и пак с тази бяла шапчица.Децата плачеха и имаха нужда от мен.
Петър ме пита;Кои са тези деца?
Моите братя и сестри казвам аз, аз трябва да се грижа тях.
А къде са родителите ви?
Казвам:Няма ги.
Той пак пита къде са:Умрели са, ето ги гробовете горе на хълма, виждам кръстовете, скоро са умрели, от болест, още пръстта е високо над гробовете.
Сега разбираш ли от какво си избягала:Да, от отговорността да се грижа за тези деца, не мога, не искам да се грижа за тях, няма да се справя
Петър каза;отиваме няколко години напред.
Бях вече на една озарена поляна, беше слънчево, аз пак бях със шапчица, но носех и чадърче.
Бях спокойна, усмихвах се на слънцето.
Петър казва:Завърти се, виж какво има зад теб.Видях някаква постройка, стара, опустушена, изгоряла някак си, но нищо общо не чувствах свързано с нея.Попита ме:Къде си сега?Без никакво колебание - АМстердам
Не мога да си спомня какви въпроси ми задаваше точно Петър, но после се озовах в задния двор на къщата си, имах две деца, момиче и момче, почти на еднаква възраст. Бяха с къдрави коси, тъмни коси, смееха се много.
Петър ме пита:Какво работиш ти, с какво се занимаваш?
С нищо, нищо не правя
Виждаш ли мъжа си, имаш ли мъж изобщо?
Виждам го да, груб голям мъж, с червеникаво руса коса, със голяма брада, много , много груб мъж.
Познаваш ли го?
Да, познавам го, това е войника, който срещнах в гората.
Къде сте сега
В Германия, той е немец, сигурна съм
Обичаш ли го?
Не, не обичам него, не обичам и децата си, не ги обичам.Аз нямах избор, аз исках сигурност, той ми я даде, затова съм с него.
Той как се държи с теб?Можеш ли да видиш очите му?Познаваш ли го в сегашния си живот?
не мога да видя очите, не познавам този мъж, не го познавам в този живот
С какво се занимава той?
С каруци и коне, чували, слага и разтоварва чували, каруцата е тука, ето я острани на къщата е, ние сме в задния двор, имаме пари, не сме бедни, но аз не съм щастлива
Бие ме, аз мисля, че той има любовница, ето сега ще ме удари
Петър ми казва, завърти се и излез, не участвай в това, гледай отстрани само
Виждах как се разправям с мъжа си...беше толкова истинско
После Петър ми казва:Тръгни нагоре и погледни живота си, разгледай го набързо, казвай това, което ти прави впечатление
Мъжа ми ме напуска, после умира, аз оставам с децата си, но не ги обичам, не се виждам стара
Не усещам и любов от децата към мен, но аз съм тяхната майка.
Той ме пита;погледни сега децата, познаваш ли някое от тях в сегашния си живот
Да, синът ми, познавам го в сегашния ми живот.
Но и в сегашния живот не го харесвам, не го обичам.
Дъщеря ми не мога да видя, не усещам нищо, не , не я познавам
Петър ме пита;Какво свързва сегашния ти живот с този , който избра да видиш
Казвам:Тази жена, казва се Агнеса, това съм аз.Слаба жена, посредствена жена, без избор и без никаква борба, оженила се за мъж, който не обича, за да има сигурност. Родила деца, защото така трябва, а не за да ги обича. Примирила се, защото не иска да се бори.Много слаба жена.
Аз не съм такава. Аз съм прекалено силна, не харесвам тази жена, фръцла, с чадърчета и шапчици, егоистка, обичаща само себе си.Аз се раздавам, аз обичам, аз съм силна.
После Петър ме пита;Какво е посланието на тази жена към теб.
Хора, тогава изригна такава светлина, че свят ми се изви, не мога да ви опиша, развиках се, че свети твърде много, исках да си вдигна ръката да си направя сянка, но не можех да мръдна.
Тогава я видях много отблизо, беше вече хубава зряла жена, беше пак с чадърчето, каза ми :
За това си силна, защото аз бях слабата.Бъди силна, ти можеш!
После пак светлината, вече виках, че светлината направо ме заслепява, Петър после ми обясни, че тя е умирала в този момент и явно си е давала сметка колко слаба е била в този живот, как нищо не е направила.Тя се обърна и тръгна, фръчкаща се из зелените полета, помня дървото, имаше едно дърво, аз я гледах как си отива и светлината ме заслепяваше.
Петър реши, че е е време да излизаме.
Излезнах, беше толкова реално, а с всеки изминал час в главата ми ставаше по реално, не мога да ви го обясня, просто не мога.
Да ви обясня за мен : мразя слаби хора, направо изтрещявам някой като ми каже : не мога
деца нямам, струват ми се твърде голяма отговорност и още не съм готова за това, моите деца трябва да са безумно обичани и да имат всичко, а аз не съм сигурна, че с мъжа ми споделяме тези неща за момента.
Никога не съм допускала в главата си, че мъжа ми може да има любовница, едно от нещата по които го избирах беше точно неговата моногамност.
Аз съм много силен човек, раздавам се с пълна сила, днес в това пътуване за първи път разбрах какво е да си слаб и какво е да си егоист, какво е да се отмяташ от отговорности и да се примиряваш заради сигурност.
В моя живот никога не е имало сигурност, винаги съм живяла на ръба, винаги съм рискувала.
Имам чувстовото, че съм най - отговорния човек на този свят.Моите обещания са закон, дори това да лиши мен самата от нещо впоследствие.
Нямам хубави ръце, нямам тази финност, която имаше тази жена, точно обратното съм на всичко, което е била тя или аз, вече не знам.
Но знам, че това бях аз и никой на този свят не може ме убеди в противното.
Въпреки очакването ми за огромни зелени планини, за тежки шотландски гайди и уиски, за препускаща карета и бързащи коне....Не видях нищо такова, а ако това е просто плод на подсъзнанието ми ...то трябваше да видя точно тези неща.Напротив, или Шотландия е била в друг живот или съм си въобрзаявала досега нещо.
Мисията на това първо пътуване беше да видя най - важния за мен живот преди спрямо сегашния.
И го видях. И вярвам.
Името Агнеса винаги ми в звучало грозно, Англия и Холандия никога не са били дестинации - мечта за мен, никога не са ми били интересни.Аз мечтая за Барселона ....
Разказах, както бях обещала, дано не съм отегчила някой и дано някой не почне да ми философства, защото това, което почувствах и видях днес е нещо, което ще помня до последния си миг в този живот!
още случаи
Ето какво пише тя: "Обърках улиците, озовах се на Ботевградско вместо в Суха река, 10 пъти се чувах с Петър докато го намерим. Изобщо големи подсъзнателни съпротиви явно имаше в моята глава, но аз напук на всичко отидох и го направих.
Като се качихме и ножа опря до кокала - почна да ми думка яко сърцето, главата ме заболя, изобщо вече не бях толкова сигурна какво правя и какво изобщо искам да направя.
Казах на Краси /приятелката ми/- Ооо, ти си първа, аз да видя дали ти ще се събудиш, к`ви ще ги дрънкаш и ще реша тогава. Тя е по безстрашна от мен на действия, иначе аз съм повече за идеи, но нея все я набутвам първа, когато чувствам несигурност.
Хич не е като при някоя врачка де
Легна тя, започна Петър да говори /ако сте гледали клипчето в сайта му, същите неща/, а Красимира не мърда, по едно време яко се замислих дали изобщо е на този свят. Викам, оо, тя никога няма да проговори
На мен чак ми се доспа от приказките на Петър, ама записвах с камерата и това ме остави будна.
И така мина Краси през портала, според думите на Петър, тя ни говор, ни картина /ох колко ми е смешно сега да знаетееее, седя, пиша и се хиля на глас /
И той я пита: Къде си сега?
И Красимира проговори моля ви се, и казва: на тъмно, в една тъмница
Той й казва какво има около тебе, и тя вика: Не виждам, много в тъмно и студено, но има стол зад мен. Той й казва да вземе нещо отнякъде и да светне, за да може да види ръцете си, дали е мъж, дали е жена, дали я дете.
И тя казва:Мъж съм , ръцете ми са стари, ужасни са.
На мен като ме напуши един смях, ама хора разбирате ли, не мога да дишам от смях, щото си задържам смеха, да не преча.
Не знам после кво беше, щото аз само се мъчех да се овладея да не прихна на глас да се смея.
И той й казва, върни се назад в този живот, какво виждаш сега.
И тя вика, има една огромна зала, всичко е в червено и златисто, много е красиво.
Да, аз съм мъж, облечена съм с тежки дрехи, тежат ми.
И Петър й казва, потърси огледало да се видиш.
И не знам къде се огледа Красимира и изведнъж кажа:Ужас, аз съм толкова грозен и нисък мъж, с една ужасна коса дълга....При което аз хвърлих камерата на пода и с 300 се изнесох от стаята. Не можех, просто 15 минути съм се хилила в коридора, няма такъв смях хора разберете.
Понеже Красимира адски много държи на външния си вид, тя е много хубава жена по принцип и само си представих ужаса, който е изживяла като се е видяла в грозен мъж, тя с такъв тон го каза, че просто вече не можех да се овладея.
Седях 15 минути в коридора докато не престанах да се смея.
После се намъкнах тихичко и седнах.
Красимира беше в битка, носеше знамена, бях пропуснала женитбата й за жена, която после е убила,но бях там докато виждаше убийството, разбрах, че спечели битката, после вече бяха по общи неща докато накрая се върна пак в тъмницата и установи , че е луд този човек, който е била. Не мога да разкажа всичко за нея, но беше впечатляващо.
Излезе тя от хипнозата, изгледаше като човек който е спал твърде дълго.
Пушихме по една цигара, разказах й как съм се хилила като луда, питах я дали е чула.Тя каза не, чувала е единствено Петър, нищо друго, а на всичкото отгоре и телефона й звъня по някое време.
И дойде моя ред...
Трябваше да дам предварително моменти от живота си от днес до раждането ми в обратен ред назад.Моменти, които смятам, че съм се чувствала добре, които помня.
Почнахме от днес,
миналия месец,
сватбата ми през 2009,
момента в който ми подариха Марк 2004,
завършването ми на училище,
грижите на баба ми, която обожавам,
игрите с децата в квартала,
една моя любима подарена кукла от майка ми,
и момента в утробата на майка ми.
Хора, ако щете ми вярвайте, ваша си работа, но аз изживях всичко
Аз се разплаках в момента за спомена от сватбата ми, изживях го като нещо неправилно, че е грешка, мига в който ми подариха Марк - усетих как стискам зъбите си несъзнателно за да преживея отново че го няма и т. н о т.н до утробата на майка ми
Там се чувстваш ужасно - усещах движения наляво надясно, нервност, тревожност, беше ужас.
После Петър ме поведе до мястото където трябваше да взема един от животите си.
Имам чувството, че го пропуснах нещо и грабнах не най важното, а първото което видях, защото прекалено много исках да влезна, а имах чувството, че времето ме гонеше.
Красимира после ми го описа, като една светла огромна безкрайна стая, приличчаща на библиотека, аз нищо подобно не видях, беше ми черно всичко и изобщо не гледах и не знаех какво взимам.
И изведнъж Петър ме пита къде си:
В една гора, много листа по земята, есенни листа
Той казва погледни ръцете си.
Погледнах, красиви женски ръце,млада жена, може би 17- годишна.
Със стара рокля, не парацалива и накъсана, но знаех, че е стара, че носена много
И знаех, че имам шапка на главата ви, една такава бяла шапчица, не знам как точно са се наричали едно време.
Петър ме пита;Къде си,знаеш ли коя е държавата, казвам Да, това е Англия
Не ме питайте от къде съм знаела, просто го знаех, аз толкова спрягах точно Шотландия преди това, но това беше Англия, нищо не можеше да ме убеди, че не съм там.
Пита ме какво правя в тази гора, казах, че бягам, че ме е страх.
Той пита от какво бягаш; Аз казвам не знам, просто ме е страх и бягам от нещо.
Той пита сама ли си?
Да, сама съм, няма никой, той казва ;огледай се, завърти се и се огледай
Не, няма никой
Каза превърти напред малко ...тогава усетих, че някой идва, един човек на кон, коня беше черен, а той беше с войнишки дрехи и шапка.Беше ме страх, но знаех, че ще се кача и че ще тръгна с него.
Петър казва, превърти още малко напред:После видях къщата,малка къщичка,седна запалена факла отпред, Петър пита; сама ли си там, казвам да, но знам, че къщата е на този войник.
Петър казва;Огледай се, можеш ли да си видиш отражението в нещо, с каква коса си, с какви очи си.Обърнах се към прозореца, не знам дали имаше стъкла, но се видях.
Млада жена, с тъмна коса, слаба, не особено красива, нищо впечатляващо.
Добре, нека видим сега от какво бягаш, връщаме се назад преди бягството.
Някаква къща, малка, усещах, че няма място за всички, деца, бяхме 5 деца, аз бях най - голямата, бях в нощница и пак с тази бяла шапчица.Децата плачеха и имаха нужда от мен.
Петър ме пита;Кои са тези деца?
Моите братя и сестри казвам аз, аз трябва да се грижа тях.
А къде са родителите ви?
Казвам:Няма ги.
Той пак пита къде са:Умрели са, ето ги гробовете горе на хълма, виждам кръстовете, скоро са умрели, от болест, още пръстта е високо над гробовете.
Сега разбираш ли от какво си избягала:Да, от отговорността да се грижа за тези деца, не мога, не искам да се грижа за тях, няма да се справя
Петър каза;отиваме няколко години напред.
Бях вече на една озарена поляна, беше слънчево, аз пак бях със шапчица, но носех и чадърче.
Бях спокойна, усмихвах се на слънцето.
Петър казва:Завърти се, виж какво има зад теб.Видях някаква постройка, стара, опустушена, изгоряла някак си, но нищо общо не чувствах свързано с нея.Попита ме:Къде си сега?Без никакво колебание - АМстердам
Не мога да си спомня какви въпроси ми задаваше точно Петър, но после се озовах в задния двор на къщата си, имах две деца, момиче и момче, почти на еднаква възраст. Бяха с къдрави коси, тъмни коси, смееха се много.
Петър ме пита:Какво работиш ти, с какво се занимаваш?
С нищо, нищо не правя
Виждаш ли мъжа си, имаш ли мъж изобщо?
Виждам го да, груб голям мъж, с червеникаво руса коса, със голяма брада, много , много груб мъж.
Познаваш ли го?
Да, познавам го, това е войника, който срещнах в гората.
Къде сте сега
В Германия, той е немец, сигурна съм
Обичаш ли го?
Не, не обичам него, не обичам и децата си, не ги обичам.Аз нямах избор, аз исках сигурност, той ми я даде, затова съм с него.
Той как се държи с теб?Можеш ли да видиш очите му?Познаваш ли го в сегашния си живот?
не мога да видя очите, не познавам този мъж, не го познавам в този живот
С какво се занимава той?
С каруци и коне, чували, слага и разтоварва чували, каруцата е тука, ето я острани на къщата е, ние сме в задния двор, имаме пари, не сме бедни, но аз не съм щастлива
Бие ме, аз мисля, че той има любовница, ето сега ще ме удари
Петър ми казва, завърти се и излез, не участвай в това, гледай отстрани само
Виждах как се разправям с мъжа си...беше толкова истинско
После Петър ми казва:Тръгни нагоре и погледни живота си, разгледай го набързо, казвай това, което ти прави впечатление
Мъжа ми ме напуска, после умира, аз оставам с децата си, но не ги обичам, не се виждам стара
Не усещам и любов от децата към мен, но аз съм тяхната майка.
Той ме пита;погледни сега децата, познаваш ли някое от тях в сегашния си живот
Да, синът ми, познавам го в сегашния ми живот.
Но и в сегашния живот не го харесвам, не го обичам.
Дъщеря ми не мога да видя, не усещам нищо, не , не я познавам
Петър ме пита;Какво свързва сегашния ти живот с този , който избра да видиш
Казвам:Тази жена, казва се Агнеса, това съм аз.Слаба жена, посредствена жена, без избор и без никаква борба, оженила се за мъж, който не обича, за да има сигурност. Родила деца, защото така трябва, а не за да ги обича. Примирила се, защото не иска да се бори.Много слаба жена.
Аз не съм такава. Аз съм прекалено силна, не харесвам тази жена, фръцла, с чадърчета и шапчици, егоистка, обичаща само себе си.Аз се раздавам, аз обичам, аз съм силна.
После Петър ме пита;Какво е посланието на тази жена към теб.
Хора, тогава изригна такава светлина, че свят ми се изви, не мога да ви опиша, развиках се, че свети твърде много, исках да си вдигна ръката да си направя сянка, но не можех да мръдна.
Тогава я видях много отблизо, беше вече хубава зряла жена, беше пак с чадърчето, каза ми :
За това си силна, защото аз бях слабата.Бъди силна, ти можеш!
После пак светлината, вече виках, че светлината направо ме заслепява, Петър после ми обясни, че тя е умирала в този момент и явно си е давала сметка колко слаба е била в този живот, как нищо не е направила.Тя се обърна и тръгна, фръчкаща се из зелените полета, помня дървото, имаше едно дърво, аз я гледах как си отива и светлината ме заслепяваше.
Петър реши, че е е време да излизаме.
Излезнах, беше толкова реално, а с всеки изминал час в главата ми ставаше по реално, не мога да ви го обясня, просто не мога.
Да ви обясня за мен : мразя слаби хора, направо изтрещявам някой като ми каже : не мога
деца нямам, струват ми се твърде голяма отговорност и още не съм готова за това, моите деца трябва да са безумно обичани и да имат всичко, а аз не съм сигурна, че с мъжа ми споделяме тези неща за момента.
Никога не съм допускала в главата си, че мъжа ми може да има любовница, едно от нещата по които го избирах беше точно неговата моногамност.
Аз съм много силен човек, раздавам се с пълна сила, днес в това пътуване за първи път разбрах какво е да си слаб и какво е да си егоист, какво е да се отмяташ от отговорности и да се примиряваш заради сигурност.
В моя живот никога не е имало сигурност, винаги съм живяла на ръба, винаги съм рискувала.
Имам чувстовото, че съм най - отговорния човек на този свят.Моите обещания са закон, дори това да лиши мен самата от нещо впоследствие.
Нямам хубави ръце, нямам тази финност, която имаше тази жена, точно обратното съм на всичко, което е била тя или аз, вече не знам.
Но знам, че това бях аз и никой на този свят не може ме убеди в противното.
Въпреки очакването ми за огромни зелени планини, за тежки шотландски гайди и уиски, за препускаща карета и бързащи коне....Не видях нищо такова, а ако това е просто плод на подсъзнанието ми ...то трябваше да видя точно тези неща.Напротив, или Шотландия е била в друг живот или съм си въобрзаявала досега нещо.
Мисията на това първо пътуване беше да видя най - важния за мен живот преди спрямо сегашния.
И го видях. И вярвам.
Името Агнеса винаги ми в звучало грозно, Англия и Холандия никога не са били дестинации - мечта за мен, никога не са ми били интересни.Аз мечтая за Барселона ....
Разказах, както бях обещала, дано не съм отегчила някой и дано някой не почне да ми философства, защото това, което почувствах и видях днес е нещо, което ще помня до последния си миг в този живот!
още случаи
