Давай смело! Освободи се!
Това е регресията на момче, което е минало през няколко трудни връзки с момичета. Той дойде при мен на 30 април 2015г. с молба да разгледаме точно какво се е случило в неговите минали животи, за да има тези трудности във взаимоотношенията си в противоположния пол сега? Видяхме два живота в които той беше приел обществено мнение за закон, който да следва и се оказа, че сега е много подходящо всичко това да се промени... чрез действие...
Петър: Кажи ми. Кажи ми как изглеждаш? Какво усещаш?
Х: Не виждам нищо.
Петър: Като усещане? Движиш ли се? Или си на едно място?
Х: Топло ми е на ръцете и на краката.
Петър: Колко хроники взе в залата?
Х: Една или две.
Петър: ОК. Добре.
Х: На портала като че минах в Италия. Ботуша, зеления. Топло ми е и не виждам нищо.
Петър: Тъмно ли е? Светло? Открито или закрито е мястото, в което се намираш?
Х: Просто ми е топло.
Петър: ОК. А имаш ли усещане за движение във въздуха?
Х: Не.
Петър: Има ли усещане за нечие присъствие до теб?
Х: Не.
Петър: Сам си.
Х: Да. И ми става по-топло на дланите и на ходилата.
Петър: ОК. Пренеси се на следващата сутрин. Къде се събуждаш?
Х: Не знам.
Петър: ОК. Фокусирай се върху това, което знаеш. Открито, закрито място? Като знание. Като усещане.
Х: Пак ми е топло на ръцете.
Петър: Какво причинява тази топлина?
Х: Не мога да определя, но е приятно топло.
Петър: Често се случва хората да имат такива физически усещания по време на регресия. Ако можеш да ги оставиш те да си бъдат тука, на тялото. Те от отминалия живот ли са или от тука, от тялото на Х.?
Х: Не мога да определя. По-скоро от тука.
Петър: Да. И аз това си мисля. Добре. Разкажи ми къде се събуждаш. Какво знаеш? Първата мисъл, колкото и незначима да ти се струва.
Х: Легло. Бяло. Аз съм в бяло. Като … нощница. Не със панталон.
Петър: Това как го разбра?
Х: Виждам го отстрани.
Петър: Мислено повдигни ръце към очите си. Кой повдигна ръце?
Х: Аз.
Петър: Ти отвътре или човекът, който виждаше в нощницата?
Х: Аз отвътре.
Петър: Аха. Значи ти си човекът, който гледа този човек с нощницата.
Х: Ами… едновременно аз съм човекът, който повдига ръцете и си ги виждам. В същото време се виждам отстрани като човекът в бялата нощница.
Петър: ОК. Мъж ли си или жена?
Х: Мъж. Леглото е желязно. Рамката.
Петър: Колко годишен? Първата мисъл.
Х: По-скоро възрастен. Но това по усет го казвам. Над 45 може би.
Петър: Добре. А по-бедно, по-богато?
Х: Средно.
Петър: Добре. Пусни се напред. Половин-един час, два, три, четири часа по-късно. Какво е ежедневието на този мъж? Има ли професия, занаят, нещо? Как минават дните му? Първите мисли.
Х: Маса за ядене. (Засмива се)
Петър: Така. Добре.
Х: Бяла е тя. Приборите като че ли са сребърни. Хубави. Има … тия, яйцата. Точно като Средновековието.
Петър: Кои яйца?
Х: Нали носят слугите разни яйца.
Петър: А? Ти имаш слуги?
Х: Не, аз нямам. Виждам на масата просто яйце.
Петър: ОК.
Х: Такова, рохко ли е, варено, от тези дето им ги поднасят.
Петър: Сещам се. В едни като чашки.
Х: Да. Нещо подобно. И ги виждам на масата.
Петър: Какво е чувството?
Х: По-скоро приятно. Спокойствие. Ненатоварващо. Имам чувството, че отвън има двор, поляна, хубава градина, зеленина и просторност.
Петър: Каква е твоята функция в обществото? Първата мисъл.
Х: Усещам, че съм на почит. (Засмива се). По-скоро богат ми се струва че съм. Защо така?
Петър: Като видя среброто.
Х: И къщата е голяма. С високи тавани.
Петър: Ама нямаш слуги?
Х: Не виждам такива.
Петър: Колко човека живеят в тази къща?
Х: Не много.
Петър: Не много? Имаш ли семейство?
Х: Не. Празно е. Няма никой. Няма слуги, няма нищо. Просто…
Петър: Ден, два, три напред. Как е ежедневието? Имаш ли задължения, отговорности?
Х: Виждам… Като че ли в къщата … Голямо, открито такова стълбище. Човек има на него. Плешив, с бяла коса отстрани. С костюм. Черен. Не е Средновековието. След Средновековието.
Петър: А коя е годината? Първата мисъл.
Х: Хиляда петстотин и нещо ми се върти.
Петър: В коя част на Италия?
Х: Север.
Петър: Кой е града? Първата мисъл.
Х: (Засмива се). Генуа.
Петър: Генуа?
Х: Да.
Петър: Добре. Бил ли си в Генуа?
Х: Не.
Петър: Добре. Щеше да е интересно. ОК. А кой е този човек на стълбите?
Х: Той има ранг в обществото някакъв. Може да е …
Петър: Приятел ли ти е?
Х: По-скоро за бизнес е дошъл. Може да е юрист, нещо такова. Уважаван човек. Не ми е роднина. Седи на стълбището просто. Аз съм долу. В долната част на стълбището. Просто стоя и го гледам.
Петър: Пусни напред. Как се развива ситуацията половин-един час по-късно? Какво правите?
Х: Ами нищо. Няма го.
Петър: Какво сте си говорили? Първата мисъл.
Х: Нещо кратко.
Петър: Да. Чудесна мисъл. Виж как тази мисъл си я измисляш, в смисъл като ти кажа „Първата мисъл” и ти отговаряш „Нещо кратко”, а не си измисляш нещо което да сте си говорили. Виж как хубаво, много хубаво ми отговаряш. В твой интерес или в негов интерес?
Х: Някакъв бизнес, обаче не ми е много приятен. Някакво социално, обществено задължение може би. Аз нямам личен интерес от това. Може би обществен, може би … Той е по-заинтересован от това.
Петър: Нещо трябва да направиш.
Х: Да. Ангажира ме с нещо, с което не ми се занимава. (Разсмива се). А трябва, щото … явно и аз имам някакво положение.
Петър: Аха. Добре. А първата мисъл? Област или усещане. Какъв ти е, откъде ти е основният доход?
Х: Богат съм.
Петър: А, просто си богат. ОК. Да, има такива хора много. Добре.
Х: Може и да съм работил нещо. До началото на това което виждам, вече лежа на някакви лаври.
Петър: Ей сега ще се върнем. Върни се на 18.
Х: Млад съм. С черна коса. Дълга. До раменете, под ушите малко. Черна коса. Черна брада, набола леко. Просто е набола самата брада.
Петър: Да?
Х: Облечен съм в бяло. Виждам се отстрани. Не съм аз. Не съм в първо лице.
Петър: Да, да. Разбирам те.
Х: Пак съм в бяло. Пак съм в тази къща пак. Стените са бели. Къщата е много просторна. Много е хубава. Чувствам се в силата си. Някакъв спорт, фехтовка като че ли … Млад и уверен съм в силите си. (Засмива се).
Петър: Чудесно. Същата вечер на вечеря къде вечеряш?
Х: Някакъв прием, може би. Има много хора и са прави.
Петър: Кой е домакинът?
Х: Не съм аз.
Петър: Аха. Какъв е поводът?
Х: По-скоро маскен бал. Още като каза ми излиза че е така.
Петър: Кой е домакинът?
Х: Не знам. Ходя прав между хората просто… В някаква зала. Няма маса. То е вечер, но не е вечеря. Ходя между хората. Облечени изискано. Някои с маски, някои – без. Определено не съм аз домакинът. Не и в тази къща, някъде другаде. По-луксозно е.
Петър: Кой те е поканил?
Х: Жена. (Разсмива се)
Петър: ОК. Разкажи ми за нея. Как я виждаш? Усещаш?
Х: Млада. В жълта рокля.
Петър: Какви са взаимоотношенията ти с нея?
Х: Евентуално романтични. (Разсмива се)
Петър: ОК. Можеш ли да видиш очите й? Ако можеш.
Х: По-скоро не.
Петър: Какво ти пречи?
Х: Не мога да видя лицето й. Виждането ми е както телевизор все едно. И се замъглява. Косата й обаче е кафява, кестенява, дълга…
Петър: Какво е усещането ти към тази жена?
Х: Харесвам я.
Петър: А тя теб?
Х: Да. Затова ме е поканила. Тя също е от висшето общество. Даже май е по-висша от мене. (Разсмива се).
Петър: На момента.
Х: Да. Към момента. Тя е домакин, но тя … По-скоро е усещане като… Тя понеже е много млада. Това няма как да е нейно. По-скоро е на родителите й.
Петър: Да. ОК. Супер.
Х: Така си й мислех.
Петър: Пусни се ден, два, три напред. Как е живота? Учиш ли нещо? Работиш ли?
Х: Ами… Разхождам се с нея. В някакъв замък. От едната страна има море. Духа вятър, но е топло, приятно. Нещо си говорим, ама … (Пауза). Не знам. Но това е като замък вече. Средновековен.
Петър: Кой е собственикът на този замък?
Х: Не е в моята къща. Не е и у тях.
Петър: Може просто да сте отишли до някой замък.
Х: Да, това е като стена такава крайбрежна. Може и на разходка…
Петър: Може.
Х: Не мога да се обърна да видя…
Петър: Недей, недей! Фокусирай се върху това, което знаеш. Каква е основната тема на разговора?
Х: Ммм, … нещо пречи. Нещо пречи.
Петър: На какво пречи?
Х: На нас. Говорим за това, че нещо ни пречи.
Петър: Първата мисъл, образ, усещане. Какво пречи?
Х: (Въздиша дълбоко) … Неприятно ми е… Разговора, който водим с нея. Неприятен е. Нещо като че ли ни спира да сме заедно.
Петър: Какво ви спира?
Х: Социално положение, може би… Има някаква социална, обществена пречка под някаква форма, която намирам за глупава и като че ли ме ядосва… Ама се сдържам.
Петър: Тя ли ти обяснява за нея?
Х: Не, това е мое вътрешно усещане. Ние просто го дискутираме. Не ме ядосва тя. Аз просто се ядосвам на ситуацията и положението, но го сдържам, защото няма какво да направя така или иначе. Не е някакъв проблем, който може да се реши.
Петър: Как продължават взаимоотношенията ви?
Х: Няма ги. Това е просто мисъл. Не виждам нищо.
Петър: Пет години по-късно.
Х: Не. Няма ги.
Петър: Ти, ти! Какво правиш пет години по-късно? Къде си? Какво се случва?
Х: Не мога да определя.
Петър: На закрито? Светло? Тъмно?
Х: Не виждам нищо в момента.
Петър: Така. Като усещане? Спрял ли си? Движиш ли се?
Х: Море ми е усещането.
Петър: Аха. Добре. Движиш ли се или си на едно място?
Х: Усещането е тягостно. Самота. И море. Ама като че ли не съм моряк.
Петър: Просто си близо до море?
Х: Да. Май да.
Петър: Каква е причината за това усещане?
Х: За кое усещане?
Петър: За тягостност и самота.
Х: Нереализираното с дамата. Така го усещам.
Петър: Аха. Какво се е променило през тези няколко години от твоя живот?
Х: Нещо съм избягал ли … Не съм можал да реша проблема там. И като че ли съм се отдръпнал, за да не ми е пред очите тя.
Петър: Къде си отишъл?
Х: Не знам.
Петър: В същата държава ли е?
Х: Да. Пак някакво крайбрежие. Пак има море. Море. Но не съм в морето. На брега е.
Петър: Добре. Пусни се напред. Ден, два, три. А, преди това, същата вечер на вечеря къде вечеряш? Какво вечеряш?
Х: Някакъв замък средновековен … като че ли. Това ми изниква в ума.
Петър: С кой вечеряш?
Х: С някакви мъже. По-скоро са от простолюдието. Не ми е тук мястото. Неприятно ми е. Някаква малка маса … направо като тъмница.
Петър: Следващите ден, два, три? Какво правиш? Имаш ли задължения, отговорности? Какво се случва в живота ти?
Х: Тягостно ми е пак. Нищо не се случва. Тоест не виждам де…
Петър: Ти по каква причина си в този друг град?
Х: Заради нея.
Петър: Избягал си за да си по-далеч от нея?
Х: Да.
Петър: Добре, добре … Още пет години по-късно.
Х: Бяла риза .. По-различно е… Само усещане, че съм с бяла риза… Ммм, същото усещане имам.
Петър: Това тягостното? За нереализираната любов или …
Х: Социално съм по-добре. Съдейки по ризата. Обаче вътрешно – същата работа. Все едно не съм мръднал и крачка напред . Имам чувството че … ангажиран съм с нещо, някакъв бизнес или някаква дейност, която предполагам че ме прави богат. Или то става от само себе си … Не знам, но това не ме радва под никаква форма. Не съм щастлив. Цяла Италия да ми дадат… не ме … Искам да съм щастлив.
Петър: Какво става с жената?
Х: Нямам информация за нея.
Петър: Супер хубаво отговаряш. Добре. Виж онази случка от същия този минал живот, в който се корени проблема на Х. с жените в настоящия му живот. Лекичко, бавно. Светло или тъмно, открито, закрито?
Х: Ден е. Пак някакво място, може би където е бил маскения бал, но има някакъв скандал. (Засмива се).
Петър: Добре. Разкажи ми. Между кой и кой?
Х: Майката на това момиче. Там нещо сме заедно, танцуваме, говорим… Тя идва и се намесва… Сякаш… Бута ме назад, дърпа си я нея и казва че не може да сме заедно, аз не съм за нея… Тя е по-висша класа или нещо подобно. По-скоро обществено неприемливо… Не може. Защото тя знае накъде отиват нещата и това не е просто… И така. Социален разговор. Ами, че наистина се харесваме, че сме влюбени, обаче… И тя в мен, и аз в нея, обаче … не е добре…
Петър: За?
Х: За майката не е добре. Защото тя е повлияна от общественото мнение със сигурност и това е… Може би има други планове за нея. Да я жени за някой. Тук вече гадая, но усещането е, че е обществено неприемливо най-вече.
Петър: Така.
Х: За статута си е загрижена, преди всичко за класата. И усещам, че аз съм взел тази майка… Това нещо… Приел съм го… общественото разделение.
Петър: С какво тази случка е важна за настоящия живот на Х.?
Х: Може би и родителите трябва да … те да имат одобрението…
Петър: Чакай, не те разбрах…
Х: За евентуално момиче в живота ми… Че те трябва да го одобрят.
Петър: Твоите родители да одобрят …
Х: … евентуалното ми гадже. Аз самият съм си наложил, че… ммм… Тя разглежда случая като … От нейната си гледна точка, че е социално неприемливо, обаче аз го приемам, че то по принцип е изобщо неприемливо. (Разсмива се) … Да имам някаква жена. … Не съм убеден, че има някакъв смисъл, в това което говоря.
Петър: В момента може да няма, но ще се изясни. Обикновено до няколко дни след регресията. Кои са уроците, които Х. е взел от този минал живот да довърши тук, сега, в настоящия си живот?
Х: Другите нямат никакво значение.
Петър: А кое има значение?
Х: Какво искам аз. Не трябва да се съобразявам с ничие мнение… Но тогава съм се съобразил, не съм имал избор. Обаче понеже много съм я обичал, приел съм го много навътре… Дълбоко. Като имам връзка с нея. Това ме наранява и … си го забранявам под претекста на обществената неприемливост…
Петър: Първата мисъл, образ и усещане? Как може тази забрана да се премахне в настоящия живот на Х.? Първата мисъл.
Х: Действие.
Петър: Какво?
Х: Към жените, които харесвам. Но аз … се насландисвам и се чудя, воден от това което говорих досега. Няма какво да ги мисля нещата. Действай!
Петър: Има ли още някой минал живот, който Х. да види по темата за проблема с жените? Първата мисъл, образ и усещане? Има ли такъв живот?
Х: Диванът се е наклонил към теб, толкова много се е наклонил, че в момента съм с надолу главата.
Петър: Случвало се и на други хора в регресия. Нормално е. Издигни се. Искам да си представиш, как се издигаш над планетата Земя и после я погледни отвисоко. И виж – континентите, моретата, океаните и така стой над планетата. Огледай планетата. Може тя да се върти лекичко и отново отговори на въпросът ми: има ли друг живот, който е важен по проблема с жените на Х. в момента?
Х: Има.
Петър: Добре. Позволи на душата да намери континента. Кой е континента?
Х: Германия.
Петър: Спускай се. Към точно определено време, място, пространство, тяло … Сега!
Х: Виждам кочияш… Южна Германия. С черна шапка. Подозирам, че съм аз, но не съм сигурен.
Петър: Мислено повдигни ръце към очите си. Кой повдигна ръце?
Х: Ами аз, от първо лице, единствено число.
Петър: ОК. Погледни си краката. Как изглеждаш?
Х: Ботуши. Черни. Изцапани. Мъж съм. Но пак не съм убеден, че това съм аз. Не знам защо. Преди малко бях сигурен.
Петър: ОК. Позволи на ситуацията да се развие. Половин-един час по-късно. Какво се случва?
Х: Не знам.
Петър: Тъмно? Светло? Закрито? Открито?
Х: Тъмно.
Петър: По-скоро закрито, по-скоро открито място?
Х: Нощ е и е закрито.
Петър: Какво е чувството?
Х: Малка стая. Чувство няма. Малка стая. Тъмна е.
Петър: Кой живее там?
Х: Аз, … но… Стаята е тъмна, но … там има камина зад мен или … някаква печка. Вали или е валяло и се стопля … стаята. Не знам дали живея сам.
Петър: Това щях да те питам. На следващата сутрин къде се събуждаш?
Х: На легло. Сам съм. Стаята е малка.
Петър: По-бедно? По-богато?
Х: Бедно. Печката е до леглото. До стената е леглото. Печката е до леглото. От другата страна е прозореца. През който гледах през нощта.
Петър: Колко годишен си? Горе-долу?
Х: Средно между 35 и 45. Нещо такова. Сам съм.
Петър: Пусни се напред в деня, два дни, три дни. Как минава ежедневието? Имаш ли задължения? Отговорности?
Х: Имам.
Петър: Разкажи.
Х: Ежедневието ме отвлича от дома. От това, че ми е самотно. Кочияш съм, да. Аз карам хората нанякъде, но не съм като такси де. На някой кочияш съм. В къща такава, пак благородна, но аз съм кочияш, аз не съм благородник. Живея в тази стая за слугите или пристройка …
Петър: Коя е годината?
Х: 1630 – 40. Нещо подобно.
Петър: Кой е собственика на мястото?
Х: Богат човек. Мъж. Но си е женен. Има си семейство. Карат ме да правя и разни други неща.
Петър: Какви?
Х: Градинарство … помагам на съпругата му. Нещо … някаква дворна работа, къщна. Дърводелска също. Поправям разни неща. Не съм някой, който ще сервира ордьоври или нещо… По-скоро такъв… Не съм достатъчно изискан. Простолюдие съм. И съм си сам. Нямам жена и не съм имал. Няма и да имам.
Петър: Добре. Виж онази случка от този минал живот, която е свързана с проблема на Х. с жените в сегашния живот.
Х: В живота ми като кочияш?
Петър: Да.
Х: Няма конкретна случка. Гледам си там семейството, как благородниците са щастливи заедно, въздишам си и си викам: „Ех, и аз искам тъй!”. Не за богатството им, а че са си заедно, че са щастливи, че имат любовта споделена между човеците.
Петър: Какво в този минал живот е свързано с проблема с жените на Х.?
Х: Липсата на смелост. Нещо, което съм си забранил в първия живот. Забраната си продължава и то с пълна сила. Целият ми живот е пропилян от тази гледна точка.
Петър: Има ли някаква конкретна случка, която душата иска да покаже от този минал живот? Ако този кочияш имаше послание към Х., как би звучало това послание?
Х: Действай! Същото.
Петър: Какви действия по-скоро?
Х: Към жените? Хареса ли ти жена – покани я на среща. Никой няма да те осъди. Живееш във време, в което тези забрани ги няма изобщо под каквато й да е било форма. Действай! Сега ти е шанса! Защото като кочияш също има много социални разграничения. Обществени, социални и всякакви други. Сега няма. Свят широк, не се състои само от ограничения. Няма нужда, няма смисъл. Давай смело! Освободи се!
Петър: Как? С какви действия в реалността Х. може да се освободи?
Х: Това което казах. Хареса ли ти момиче – покани го на среща.
Петър: Супер.
Х: Аз и това не съм правил като кочияш. Не виждам никаква жена изобщо, под каквато и да е форма. Дори до такава степен съм се капсулирал, че дори не съм бил … А тя ми харесва, ама няма да я поканя. Защото е социално немислимо… До такава степен, че нали … Такава ми се е явила.
Петър: Да. ОК. Има ли някой друг живот, който е важен за проблема?
Х: Не.
Петър: ОК. Издигни се над тези животи. Издигни се над планетата Земя. Отиди в Космоса. Лек, спокоен, свободен. И нека първата мисъл, образ, усещане да отговори на следващият ми въпрос. Ако имаше послание от тези два живота към Х. как би звучало то?
Х: Действай и всичко ще се нареди.
Петър: ОК. Чудесно.
Следва връщане в настоящия живот.
С благодарност към В.Д. която набра текста!
Още случаи....
Петър: Кажи ми. Кажи ми как изглеждаш? Какво усещаш?
Х: Не виждам нищо.
Петър: Като усещане? Движиш ли се? Или си на едно място?
Х: Топло ми е на ръцете и на краката.
Петър: Колко хроники взе в залата?
Х: Една или две.
Петър: ОК. Добре.
Х: На портала като че минах в Италия. Ботуша, зеления. Топло ми е и не виждам нищо.
Петър: Тъмно ли е? Светло? Открито или закрито е мястото, в което се намираш?
Х: Просто ми е топло.
Петър: ОК. А имаш ли усещане за движение във въздуха?
Х: Не.
Петър: Има ли усещане за нечие присъствие до теб?
Х: Не.
Петър: Сам си.
Х: Да. И ми става по-топло на дланите и на ходилата.
Петър: ОК. Пренеси се на следващата сутрин. Къде се събуждаш?
Х: Не знам.
Петър: ОК. Фокусирай се върху това, което знаеш. Открито, закрито място? Като знание. Като усещане.
Х: Пак ми е топло на ръцете.
Петър: Какво причинява тази топлина?
Х: Не мога да определя, но е приятно топло.
Петър: Често се случва хората да имат такива физически усещания по време на регресия. Ако можеш да ги оставиш те да си бъдат тука, на тялото. Те от отминалия живот ли са или от тука, от тялото на Х.?
Х: Не мога да определя. По-скоро от тука.
Петър: Да. И аз това си мисля. Добре. Разкажи ми къде се събуждаш. Какво знаеш? Първата мисъл, колкото и незначима да ти се струва.
Х: Легло. Бяло. Аз съм в бяло. Като … нощница. Не със панталон.
Петър: Това как го разбра?
Х: Виждам го отстрани.
Петър: Мислено повдигни ръце към очите си. Кой повдигна ръце?
Х: Аз.
Петър: Ти отвътре или човекът, който виждаше в нощницата?
Х: Аз отвътре.
Петър: Аха. Значи ти си човекът, който гледа този човек с нощницата.
Х: Ами… едновременно аз съм човекът, който повдига ръцете и си ги виждам. В същото време се виждам отстрани като човекът в бялата нощница.
Петър: ОК. Мъж ли си или жена?
Х: Мъж. Леглото е желязно. Рамката.
Петър: Колко годишен? Първата мисъл.
Х: По-скоро възрастен. Но това по усет го казвам. Над 45 може би.
Петър: Добре. А по-бедно, по-богато?
Х: Средно.
Петър: Добре. Пусни се напред. Половин-един час, два, три, четири часа по-късно. Какво е ежедневието на този мъж? Има ли професия, занаят, нещо? Как минават дните му? Първите мисли.
Х: Маса за ядене. (Засмива се)
Петър: Така. Добре.
Х: Бяла е тя. Приборите като че ли са сребърни. Хубави. Има … тия, яйцата. Точно като Средновековието.
Петър: Кои яйца?
Х: Нали носят слугите разни яйца.
Петър: А? Ти имаш слуги?
Х: Не, аз нямам. Виждам на масата просто яйце.
Петър: ОК.
Х: Такова, рохко ли е, варено, от тези дето им ги поднасят.
Петър: Сещам се. В едни като чашки.
Х: Да. Нещо подобно. И ги виждам на масата.
Петър: Какво е чувството?
Х: По-скоро приятно. Спокойствие. Ненатоварващо. Имам чувството, че отвън има двор, поляна, хубава градина, зеленина и просторност.
Петър: Каква е твоята функция в обществото? Първата мисъл.
Х: Усещам, че съм на почит. (Засмива се). По-скоро богат ми се струва че съм. Защо така?
Петър: Като видя среброто.
Х: И къщата е голяма. С високи тавани.
Петър: Ама нямаш слуги?
Х: Не виждам такива.
Петър: Колко човека живеят в тази къща?
Х: Не много.
Петър: Не много? Имаш ли семейство?
Х: Не. Празно е. Няма никой. Няма слуги, няма нищо. Просто…
Петър: Ден, два, три напред. Как е ежедневието? Имаш ли задължения, отговорности?
Х: Виждам… Като че ли в къщата … Голямо, открито такова стълбище. Човек има на него. Плешив, с бяла коса отстрани. С костюм. Черен. Не е Средновековието. След Средновековието.
Петър: А коя е годината? Първата мисъл.
Х: Хиляда петстотин и нещо ми се върти.
Петър: В коя част на Италия?
Х: Север.
Петър: Кой е града? Първата мисъл.
Х: (Засмива се). Генуа.
Петър: Генуа?
Х: Да.
Петър: Добре. Бил ли си в Генуа?
Х: Не.
Петър: Добре. Щеше да е интересно. ОК. А кой е този човек на стълбите?
Х: Той има ранг в обществото някакъв. Може да е …
Петър: Приятел ли ти е?
Х: По-скоро за бизнес е дошъл. Може да е юрист, нещо такова. Уважаван човек. Не ми е роднина. Седи на стълбището просто. Аз съм долу. В долната част на стълбището. Просто стоя и го гледам.
Петър: Пусни напред. Как се развива ситуацията половин-един час по-късно? Какво правите?
Х: Ами нищо. Няма го.
Петър: Какво сте си говорили? Първата мисъл.
Х: Нещо кратко.
Петър: Да. Чудесна мисъл. Виж как тази мисъл си я измисляш, в смисъл като ти кажа „Първата мисъл” и ти отговаряш „Нещо кратко”, а не си измисляш нещо което да сте си говорили. Виж как хубаво, много хубаво ми отговаряш. В твой интерес или в негов интерес?
Х: Някакъв бизнес, обаче не ми е много приятен. Някакво социално, обществено задължение може би. Аз нямам личен интерес от това. Може би обществен, може би … Той е по-заинтересован от това.
Петър: Нещо трябва да направиш.
Х: Да. Ангажира ме с нещо, с което не ми се занимава. (Разсмива се). А трябва, щото … явно и аз имам някакво положение.
Петър: Аха. Добре. А първата мисъл? Област или усещане. Какъв ти е, откъде ти е основният доход?
Х: Богат съм.
Петър: А, просто си богат. ОК. Да, има такива хора много. Добре.
Х: Може и да съм работил нещо. До началото на това което виждам, вече лежа на някакви лаври.
Петър: Ей сега ще се върнем. Върни се на 18.
Х: Млад съм. С черна коса. Дълга. До раменете, под ушите малко. Черна коса. Черна брада, набола леко. Просто е набола самата брада.
Петър: Да?
Х: Облечен съм в бяло. Виждам се отстрани. Не съм аз. Не съм в първо лице.
Петър: Да, да. Разбирам те.
Х: Пак съм в бяло. Пак съм в тази къща пак. Стените са бели. Къщата е много просторна. Много е хубава. Чувствам се в силата си. Някакъв спорт, фехтовка като че ли … Млад и уверен съм в силите си. (Засмива се).
Петър: Чудесно. Същата вечер на вечеря къде вечеряш?
Х: Някакъв прием, може би. Има много хора и са прави.
Петър: Кой е домакинът?
Х: Не съм аз.
Петър: Аха. Какъв е поводът?
Х: По-скоро маскен бал. Още като каза ми излиза че е така.
Петър: Кой е домакинът?
Х: Не знам. Ходя прав между хората просто… В някаква зала. Няма маса. То е вечер, но не е вечеря. Ходя между хората. Облечени изискано. Някои с маски, някои – без. Определено не съм аз домакинът. Не и в тази къща, някъде другаде. По-луксозно е.
Петър: Кой те е поканил?
Х: Жена. (Разсмива се)
Петър: ОК. Разкажи ми за нея. Как я виждаш? Усещаш?
Х: Млада. В жълта рокля.
Петър: Какви са взаимоотношенията ти с нея?
Х: Евентуално романтични. (Разсмива се)
Петър: ОК. Можеш ли да видиш очите й? Ако можеш.
Х: По-скоро не.
Петър: Какво ти пречи?
Х: Не мога да видя лицето й. Виждането ми е както телевизор все едно. И се замъглява. Косата й обаче е кафява, кестенява, дълга…
Петър: Какво е усещането ти към тази жена?
Х: Харесвам я.
Петър: А тя теб?
Х: Да. Затова ме е поканила. Тя също е от висшето общество. Даже май е по-висша от мене. (Разсмива се).
Петър: На момента.
Х: Да. Към момента. Тя е домакин, но тя … По-скоро е усещане като… Тя понеже е много млада. Това няма как да е нейно. По-скоро е на родителите й.
Петър: Да. ОК. Супер.
Х: Така си й мислех.
Петър: Пусни се ден, два, три напред. Как е живота? Учиш ли нещо? Работиш ли?
Х: Ами… Разхождам се с нея. В някакъв замък. От едната страна има море. Духа вятър, но е топло, приятно. Нещо си говорим, ама … (Пауза). Не знам. Но това е като замък вече. Средновековен.
Петър: Кой е собственикът на този замък?
Х: Не е в моята къща. Не е и у тях.
Петър: Може просто да сте отишли до някой замък.
Х: Да, това е като стена такава крайбрежна. Може и на разходка…
Петър: Може.
Х: Не мога да се обърна да видя…
Петър: Недей, недей! Фокусирай се върху това, което знаеш. Каква е основната тема на разговора?
Х: Ммм, … нещо пречи. Нещо пречи.
Петър: На какво пречи?
Х: На нас. Говорим за това, че нещо ни пречи.
Петър: Първата мисъл, образ, усещане. Какво пречи?
Х: (Въздиша дълбоко) … Неприятно ми е… Разговора, който водим с нея. Неприятен е. Нещо като че ли ни спира да сме заедно.
Петър: Какво ви спира?
Х: Социално положение, може би… Има някаква социална, обществена пречка под някаква форма, която намирам за глупава и като че ли ме ядосва… Ама се сдържам.
Петър: Тя ли ти обяснява за нея?
Х: Не, това е мое вътрешно усещане. Ние просто го дискутираме. Не ме ядосва тя. Аз просто се ядосвам на ситуацията и положението, но го сдържам, защото няма какво да направя така или иначе. Не е някакъв проблем, който може да се реши.
Петър: Как продължават взаимоотношенията ви?
Х: Няма ги. Това е просто мисъл. Не виждам нищо.
Петър: Пет години по-късно.
Х: Не. Няма ги.
Петър: Ти, ти! Какво правиш пет години по-късно? Къде си? Какво се случва?
Х: Не мога да определя.
Петър: На закрито? Светло? Тъмно?
Х: Не виждам нищо в момента.
Петър: Така. Като усещане? Спрял ли си? Движиш ли се?
Х: Море ми е усещането.
Петър: Аха. Добре. Движиш ли се или си на едно място?
Х: Усещането е тягостно. Самота. И море. Ама като че ли не съм моряк.
Петър: Просто си близо до море?
Х: Да. Май да.
Петър: Каква е причината за това усещане?
Х: За кое усещане?
Петър: За тягостност и самота.
Х: Нереализираното с дамата. Така го усещам.
Петър: Аха. Какво се е променило през тези няколко години от твоя живот?
Х: Нещо съм избягал ли … Не съм можал да реша проблема там. И като че ли съм се отдръпнал, за да не ми е пред очите тя.
Петър: Къде си отишъл?
Х: Не знам.
Петър: В същата държава ли е?
Х: Да. Пак някакво крайбрежие. Пак има море. Море. Но не съм в морето. На брега е.
Петър: Добре. Пусни се напред. Ден, два, три. А, преди това, същата вечер на вечеря къде вечеряш? Какво вечеряш?
Х: Някакъв замък средновековен … като че ли. Това ми изниква в ума.
Петър: С кой вечеряш?
Х: С някакви мъже. По-скоро са от простолюдието. Не ми е тук мястото. Неприятно ми е. Някаква малка маса … направо като тъмница.
Петър: Следващите ден, два, три? Какво правиш? Имаш ли задължения, отговорности? Какво се случва в живота ти?
Х: Тягостно ми е пак. Нищо не се случва. Тоест не виждам де…
Петър: Ти по каква причина си в този друг град?
Х: Заради нея.
Петър: Избягал си за да си по-далеч от нея?
Х: Да.
Петър: Добре, добре … Още пет години по-късно.
Х: Бяла риза .. По-различно е… Само усещане, че съм с бяла риза… Ммм, същото усещане имам.
Петър: Това тягостното? За нереализираната любов или …
Х: Социално съм по-добре. Съдейки по ризата. Обаче вътрешно – същата работа. Все едно не съм мръднал и крачка напред . Имам чувството че … ангажиран съм с нещо, някакъв бизнес или някаква дейност, която предполагам че ме прави богат. Или то става от само себе си … Не знам, но това не ме радва под никаква форма. Не съм щастлив. Цяла Италия да ми дадат… не ме … Искам да съм щастлив.
Петър: Какво става с жената?
Х: Нямам информация за нея.
Петър: Супер хубаво отговаряш. Добре. Виж онази случка от същия този минал живот, в който се корени проблема на Х. с жените в настоящия му живот. Лекичко, бавно. Светло или тъмно, открито, закрито?
Х: Ден е. Пак някакво място, може би където е бил маскения бал, но има някакъв скандал. (Засмива се).
Петър: Добре. Разкажи ми. Между кой и кой?
Х: Майката на това момиче. Там нещо сме заедно, танцуваме, говорим… Тя идва и се намесва… Сякаш… Бута ме назад, дърпа си я нея и казва че не може да сме заедно, аз не съм за нея… Тя е по-висша класа или нещо подобно. По-скоро обществено неприемливо… Не може. Защото тя знае накъде отиват нещата и това не е просто… И така. Социален разговор. Ами, че наистина се харесваме, че сме влюбени, обаче… И тя в мен, и аз в нея, обаче … не е добре…
Петър: За?
Х: За майката не е добре. Защото тя е повлияна от общественото мнение със сигурност и това е… Може би има други планове за нея. Да я жени за някой. Тук вече гадая, но усещането е, че е обществено неприемливо най-вече.
Петър: Така.
Х: За статута си е загрижена, преди всичко за класата. И усещам, че аз съм взел тази майка… Това нещо… Приел съм го… общественото разделение.
Петър: С какво тази случка е важна за настоящия живот на Х.?
Х: Може би и родителите трябва да … те да имат одобрението…
Петър: Чакай, не те разбрах…
Х: За евентуално момиче в живота ми… Че те трябва да го одобрят.
Петър: Твоите родители да одобрят …
Х: … евентуалното ми гадже. Аз самият съм си наложил, че… ммм… Тя разглежда случая като … От нейната си гледна точка, че е социално неприемливо, обаче аз го приемам, че то по принцип е изобщо неприемливо. (Разсмива се) … Да имам някаква жена. … Не съм убеден, че има някакъв смисъл, в това което говоря.
Петър: В момента може да няма, но ще се изясни. Обикновено до няколко дни след регресията. Кои са уроците, които Х. е взел от този минал живот да довърши тук, сега, в настоящия си живот?
Х: Другите нямат никакво значение.
Петър: А кое има значение?
Х: Какво искам аз. Не трябва да се съобразявам с ничие мнение… Но тогава съм се съобразил, не съм имал избор. Обаче понеже много съм я обичал, приел съм го много навътре… Дълбоко. Като имам връзка с нея. Това ме наранява и … си го забранявам под претекста на обществената неприемливост…
Петър: Първата мисъл, образ и усещане? Как може тази забрана да се премахне в настоящия живот на Х.? Първата мисъл.
Х: Действие.
Петър: Какво?
Х: Към жените, които харесвам. Но аз … се насландисвам и се чудя, воден от това което говорих досега. Няма какво да ги мисля нещата. Действай!
Петър: Има ли още някой минал живот, който Х. да види по темата за проблема с жените? Първата мисъл, образ и усещане? Има ли такъв живот?
Х: Диванът се е наклонил към теб, толкова много се е наклонил, че в момента съм с надолу главата.
Петър: Случвало се и на други хора в регресия. Нормално е. Издигни се. Искам да си представиш, как се издигаш над планетата Земя и после я погледни отвисоко. И виж – континентите, моретата, океаните и така стой над планетата. Огледай планетата. Може тя да се върти лекичко и отново отговори на въпросът ми: има ли друг живот, който е важен по проблема с жените на Х. в момента?
Х: Има.
Петър: Добре. Позволи на душата да намери континента. Кой е континента?
Х: Германия.
Петър: Спускай се. Към точно определено време, място, пространство, тяло … Сега!
Х: Виждам кочияш… Южна Германия. С черна шапка. Подозирам, че съм аз, но не съм сигурен.
Петър: Мислено повдигни ръце към очите си. Кой повдигна ръце?
Х: Ами аз, от първо лице, единствено число.
Петър: ОК. Погледни си краката. Как изглеждаш?
Х: Ботуши. Черни. Изцапани. Мъж съм. Но пак не съм убеден, че това съм аз. Не знам защо. Преди малко бях сигурен.
Петър: ОК. Позволи на ситуацията да се развие. Половин-един час по-късно. Какво се случва?
Х: Не знам.
Петър: Тъмно? Светло? Закрито? Открито?
Х: Тъмно.
Петър: По-скоро закрито, по-скоро открито място?
Х: Нощ е и е закрито.
Петър: Какво е чувството?
Х: Малка стая. Чувство няма. Малка стая. Тъмна е.
Петър: Кой живее там?
Х: Аз, … но… Стаята е тъмна, но … там има камина зад мен или … някаква печка. Вали или е валяло и се стопля … стаята. Не знам дали живея сам.
Петър: Това щях да те питам. На следващата сутрин къде се събуждаш?
Х: На легло. Сам съм. Стаята е малка.
Петър: По-бедно? По-богато?
Х: Бедно. Печката е до леглото. До стената е леглото. Печката е до леглото. От другата страна е прозореца. През който гледах през нощта.
Петър: Колко годишен си? Горе-долу?
Х: Средно между 35 и 45. Нещо такова. Сам съм.
Петър: Пусни се напред в деня, два дни, три дни. Как минава ежедневието? Имаш ли задължения? Отговорности?
Х: Имам.
Петър: Разкажи.
Х: Ежедневието ме отвлича от дома. От това, че ми е самотно. Кочияш съм, да. Аз карам хората нанякъде, но не съм като такси де. На някой кочияш съм. В къща такава, пак благородна, но аз съм кочияш, аз не съм благородник. Живея в тази стая за слугите или пристройка …
Петър: Коя е годината?
Х: 1630 – 40. Нещо подобно.
Петър: Кой е собственика на мястото?
Х: Богат човек. Мъж. Но си е женен. Има си семейство. Карат ме да правя и разни други неща.
Петър: Какви?
Х: Градинарство … помагам на съпругата му. Нещо … някаква дворна работа, къщна. Дърводелска също. Поправям разни неща. Не съм някой, който ще сервира ордьоври или нещо… По-скоро такъв… Не съм достатъчно изискан. Простолюдие съм. И съм си сам. Нямам жена и не съм имал. Няма и да имам.
Петър: Добре. Виж онази случка от този минал живот, която е свързана с проблема на Х. с жените в сегашния живот.
Х: В живота ми като кочияш?
Петър: Да.
Х: Няма конкретна случка. Гледам си там семейството, как благородниците са щастливи заедно, въздишам си и си викам: „Ех, и аз искам тъй!”. Не за богатството им, а че са си заедно, че са щастливи, че имат любовта споделена между човеците.
Петър: Какво в този минал живот е свързано с проблема с жените на Х.?
Х: Липсата на смелост. Нещо, което съм си забранил в първия живот. Забраната си продължава и то с пълна сила. Целият ми живот е пропилян от тази гледна точка.
Петър: Има ли някаква конкретна случка, която душата иска да покаже от този минал живот? Ако този кочияш имаше послание към Х., как би звучало това послание?
Х: Действай! Същото.
Петър: Какви действия по-скоро?
Х: Към жените? Хареса ли ти жена – покани я на среща. Никой няма да те осъди. Живееш във време, в което тези забрани ги няма изобщо под каквато й да е било форма. Действай! Сега ти е шанса! Защото като кочияш също има много социални разграничения. Обществени, социални и всякакви други. Сега няма. Свят широк, не се състои само от ограничения. Няма нужда, няма смисъл. Давай смело! Освободи се!
Петър: Как? С какви действия в реалността Х. може да се освободи?
Х: Това което казах. Хареса ли ти момиче – покани го на среща.
Петър: Супер.
Х: Аз и това не съм правил като кочияш. Не виждам никаква жена изобщо, под каквато и да е форма. Дори до такава степен съм се капсулирал, че дори не съм бил … А тя ми харесва, ама няма да я поканя. Защото е социално немислимо… До такава степен, че нали … Такава ми се е явила.
Петър: Да. ОК. Има ли някой друг живот, който е важен за проблема?
Х: Не.
Петър: ОК. Издигни се над тези животи. Издигни се над планетата Земя. Отиди в Космоса. Лек, спокоен, свободен. И нека първата мисъл, образ, усещане да отговори на следващият ми въпрос. Ако имаше послание от тези два живота към Х. как би звучало то?
Х: Действай и всичко ще се нареди.
Петър: ОК. Чудесно.
Следва връщане в настоящия живот.
С благодарност към В.Д. която набра текста!
Още случаи....
