Вътрешното ни сияние
Регресия на В. 2.07.2015г. Kогато започнах разговара си с В. той се се интересуваше от Призванието му в настоящия живот. Насока, в която ще бъде най-продуктивен и наистина полезен. Това е често срещане заявка напоследък при мен. Но неговата душа имаше да разкаже нещо много по-ценно от това...вътрешен мир...вътрешна светлина...
Петър: Как изглеждах, какво виждаш? Какво усещаш, какво знаеш?
В: В пустинята съм.
Петър: По какво разбра?
В: На една дюна съм и краката ми са заровени в пясъка.
Петър: Как изглеждат ръцете? Можеш ли да ги видиш?
В: Да, мога.
Петър: Мъжки, женски?
В: Мъжки. Не мога да говоря толкова бързо дори.
Петър: Да, да, спокойно.
В: Обут съм със сандали. Като на бедуин. Които прекосяват пустинята. И съм със светли пясъчни дрехи, широки. Ръцете ми са тъмни и силни. Доста мургави, но не черни.
Петър: Сам ли си?
В: Да.
Петър: Сам ли прекосяваш пустинята или какво правиш в момента?
В: Застанал съм на върха на дюната и я гледам колко е безбрежна във всички посоки. Възхищавам й се. Нищо не правя.
Петър: Не вървиш. На едно място си?
В: Да. Просто стоя там и гледам. Не се усмихвам, но вътрешно съм спокоен, някак си радостен. Много спокоен. Стар съм. Не, не толкова възрастен, просто...
Петър: Просто, усещането какво е?
В: Усещането ми е като за възрастен зрял човек. Не стар, но зрял. Много зрял, със спокойни топли очи... И, хм.. тъмен съм, мургав. Имам на главата си като тюрбан. Като тези, които прекосяват пустинята. Няма никой около мен, сам съм.
Петър: Добре, добре. Същата вечер на вечеря – вечеряш ли? Или не вечеряш?
В: Да .. на килими съм, в шатра. Сред пустинята. Цветни, червени, шарени килими. Срещу мен има огън и има блюда. Приятно е. Не виждам хора.
Петър: А като усещане?
В: Има, но не ги виждам.
Петър: Да, ето това е, което ти казвах – има информация, която знаеш. Има информация, която не знаеш. Има ли някой значим от тези други хора за теб в момента?
В: Мисля, че не. Някак си усещам, че са там, но се чувствам сам, но спокоен и някак си щастлив, вътрешно се усмихвам постоянно. Постоянно се усмихвам вътрешно, въпреки че лицето ми е спокойно.
Петър: Добре.. Имаш ли семейство? Първата мисъл.
В: Мисля, че да.
Петър: Къде са те?
В: Ами не знам. Някакво тотално спокойствие. Дори не мисля за тях, но знам, че са добре.
Петър: Добре, пусни се напред – ден, два, три.. Как е животът, разкажи ми? Как минават дните ти?
В: Пътувам през пустинята.
Петър: Къде отивате? Първата мисъл.
В: Не знам.
Петър: Ето виж как има информация, която знаеш и която не знаеш.
В: Не знам ..
Петър: Да, да, чудесно..
В: Може би в някакъв град на края на пустинята. Много далеч, пътуваме бавно с дни.
Петър: Коя е годината?
В:Не знам .. може би.. първото ми изниква в главата ми около 1200.
Петър: Горе-долу, преди или след Христа?
В: Преди, преди ...а, след, след. 1200.
Петър: Добре, на територията на коя сегашна държава се намираш?
В: Ами някъде в Африка.
Петър: Ок, Африка е достатъчно. Коя част на Африка?
В: Ами, Северна. Мисля, че това е Сахара.
Петър: От къде знаеш, че е Сахара?
В: Не знам, така я виждам, така предполагам. Някак си като се спуснах от високо и се озовах в Сахара отгоре на дюната.
Петър: А, добре. При спускането си видял къде се спускаш?
В: Да.
Петър: И аз бях така на първата ми регресия. Добре, две седмици по-късно.
В: Аз съм в града, там съм пристигнал.
Петър: И какво правите там?
В: Вървя по улицата, такива калени сгради около мен.
Петър: Имаш ли цел, къде отиваш?
В: Просто разглеждам, радвам се. Някакво тотално спокойствие и вътрешна усмивка. И виждам всеки детайл на къщите, въжета, опънати между прозорците, хората.
Петър: Какво за хората?
В: Минават покрай мен, но аз някак си все едно вървя по-бавно от тях. И ги виждам като поток, а аз вървя много по-бавно и текат от страните ми.
Петър: Колко хубаво го описваш. Добре, пусни се ден-два-три напред, какво правиш в града?
В: Май съм знахар.
Петър: Какво прави знахарят?
В: Съветва.
Петър: Така ли? Кой съветваш?
В: Когото срещна по пътя.
Петър: Ама ти ли ходиш при хората или те идват при тебе?
В: Не, просто пътувам и говоря с тях, и не търся някого конкретно. Просто усещам, че ако видя някой и има нужда да му дам съвет и му го казвам. Но ми изглеждам много мъдър, много спокоен и вътрешно много усмихнат. Някак си изглеждам .. не суров, а преживял много, а вътрешно много спокоен и със топъл поглед и вътрешна топлина. Усмихвам се на децата, минават тичайки покрай мен.
Петър: Първата мисъл, образ, усещане – на колко години си?
В: Може би някъде около четирийсетте. Или петдесетте, не по-стар.
Петър: Върни се на осемнайсет.
В: Виждам до себе си някаква камила. Пак съм облечен, само че само в една роба. Висок съм, не много, ама висок. По-слаб от преди, с тъмна черна коса, мургав. Галя камилата.
Петър: Как се чувстваш?
В: Добре.
Петър: Има ли други хора около теб?
В: Усещам ги, но не ги виждам.
Петър: Пусни се напред, ден-два, как е животът?
В: Не правя нищо специално тогава.
Петър: Как изкарваш прехраната си?
В: Нещо с тази камила, май превозвам товари и някъде я водя. Превозвам товари.
Петър: От къде до къде?
В: Пак между градове в пустинята.
Петър: Сам или с други хора?
В: Сам.. Сам и се чувствам много спокоен, и имам същата лека усмивка, само че този път тя седи на лицето ми по-скоро, отколкото преди беше вътре. Спокоен съм и радостен, че с камилата ми вървим в пустинята. Тихо е. Пътят е много дълъг и мен ми доставя удоволствие да водя камилата из пустинята..
Петър: Кои са важните за теб хора в този момент?
В: Не виждам никого около мен. Май че съм сам .. не си спомням нито майка си, нито баща си, нямам близък.
Петър: Добре, пет години по-късно.
В: Не се виждам.
Петър: Тъмно ли, светло .. Открито, закрито. Фокусирай се върху това, което знаеш. Нормално е.
В: Пак съм на същото място. Пак някъде из пустинята, но не се виждам, нито...
Петър: Какво е чувството?
В: Че съм малко по-възрастен, но не се виждам. Нито какво правя, нито с какво се занимавам, нито как съм облечен..
Петър: На следващата сутрин се пренеси, къде се събуждаш?
В: Някъде из пустинята.
Петър: Какво има около теб?
В: Не ги виждам ..
Петър: Добре, усещай, знаеш.
В: Пак съм с някакъв керван, пак с шарени килими, само че съм по-млад от преди.
Петър: Мхм, кой е собственикът?
В: По-скоро не съм аз, но съм .. хм, по-висш от другите, но не съм собственика. Все едно съм управител, не.. все едно съм ..
Петър: Използвай думите, които ти идват.
В: Ами .. старши, но съм много добронамерен и хората се допитвам до мен, а аз им помагам.
Петър: Супер, семейство?
В: Не. Не виждам.
Петър: Какви са взаимоотношенията с ръководителя на кервана, можеш ли да го видиш, той ясен ли е?
В: Не е при нас, търговец е и се интересува от парите. А на мен ми доставя удоволствие да прекосявам пустинята. Радвам се когато има премеждия и излизам от тях и помагам на другите да излязат от тях.
Петър: Как излизаш от премеждията?
В: Измислям някакви неща. Всеки път различно, нямам рецепта. Като задуха вятърът, гледам някъде да се подслоним. Като няма вода, намирам начин да я открия. Познавам пустинята и то не защото знам, а защото я усещам някак си.
Петър: Как я усещаш?
В: Като дом, като нещо, което разкрива тайните си към мен. Като огромна стихия, като море от пясък, което не се движи като водата. Като живо същество, с което съм в добри отношения.
Петър: Кой те е научил на това умение?
В: Не знам, идва ми отвътре. Никой не ми го е казал, така го усещам .. изпитвам уважение към пустинята, както и към планините, и много ги уважавам и ги обичам, заради тихата им сила. Могъщи, а не изявяващи силата си, не я показват, но я имат. Огромна, неизмерима, не я показват на хората .. не парадират с това, просто си седи там. А аз им се възхищавам – на всичките безкрайни дюни, формите, вятърът как ги оформя, силните бури. Това ме кара да се усмихвам постоянно.
Петър: Още пет години по-късно.
В: Още по-възрастен съм, по-зрял. Виждам кон ... яздя кон, тъмен, хубав, арабски, богато украсен.
Петър: Какво се е променило за тези няколко години?
В: Ами .. издигнал съм се, но благодарение на това, което съм. На спокойствието, на това, че съм помогнал на много хора и те са ме възнаградили, но и са ми благодарни за това, което съм направил за тях. Правил съм керваните, спасил съм много хора. Продължавам да се усмихвам и се радвам, когато се срещам с хора, с които съм бил преди. Конят е прекрасен, черен, богато украсен, но аз му се радвам повече отколкото на украсата и на седлото, и на юздите. Явно съм забогатял.
Петър: Добре, чудесно се справяш. Позволи на душата да ти покаже онази случка, от същия този минал живот, която има най-голяма значение за настоящия живот на В.
В: Май пак съм на четирийсет – петдесет, когато вървях из града. Нямам богатство по мен, нито украшения, нищо. Явно отивам при някой към пазара и ще се срещна с някой, не знам. И ще поговорим, и той търси съвет от мен.
Петър: Нека видим какво има да ти покаже душата.
В: Говоря си с някой, ама не мога да кажа мъж или жена. Забраден е.
Петър: Какво е усещането?
В: Май е жена, но не виждам лицето, с кърпа на главата е, която се слива с робата й. Пита ме нещо как да постъпи. Бил съм мъдър и съм знаел как да постъпи тя. Усещам, че говорим, но не чувам думите.. и тя е уплашена, и се притеснява много, но ми се доверява спокойно. Аз я слушам и се опитвам да мисля какво мога да й кажа, за да й помогна.
Петър: Как приключва разговорът?
В: Казвам нещо, тя се разплаква, благодари ми. Казва, че ще опита да направи това, което я съветвам. Пада на колене и държи ръцете ми, хлипа, аз я карам да стане и се усмихвам топло. Казвам й, че всичко ще бъде наред и всичко ще се оправи, че има сила в себе си да постъпи така като трябва. Не знам за какво става въпрос..
Петър: Да, да, няма нужда. С какво тази случка е важна за настоящия живот на В.?
В: Спокойствието, което й давам, увереността и вътрешната моя увереност, че й помагам и че можах да я успокоя и да й дам светлина. Да й дам лъч надежда, че може да продължи, че всичко ще се оправи.
Петър: Какво започнато в тази случка е взела твоята душа да довърши като В. тук и сега?
В: Усещането ми е, че тогава съм много спокоен. Много вътрешно усмихнат. Може би навън, на лицето ми няма усмивка, но вътрешно съм много усмихнат, с топли и разбиращи очи. Топлината е много силна, вътрешно е такава много бледа усмивка, но много приятна. Сякаш нямат значение дните, няма значение времето, аз постоянно съм с тази вътрешна усмивка и се радвам на всеки детайл, който виждам. Вътрешно в себе си все едно нося, някакво, не знам, тотално спокойствие, тотална нирвана и вървя и помагам на хората. Просто си говорим, понякога ги съветвам, понякога само ги слушам.
Петър: Добре какво е важно в тази случка за В.?
В: Да бъде толкова спокоен и усмихнат, постоянно вътрешно усмихнат, постоянно над нещата и сякаш животът тече бързо около теб, а пък ти се движиш в пъти по-бавно.
Петър: Как може В. да го постигне това в материята?
В: Да се успокои. Така се виждат толкова детайли, толкова много детайли и всеки те кара да се усмихнеш.. Лъч през листата... облаците, вятъра. Хората не виждат вятъра. Тотално спокойствие и вътрешен мир, и всичко е без значение, мимолетно и преходно. А аз се радвам на малките облаци и на лъчите през листата на дърветата. Все едно вървя бавно и се нося на няколко сантиметра над земята. Не знам защо, но все едно съм в гора, зелена, широколистна...
Петър: Продължи натам, душата ти отива към твоя духовен водач, ти просто я следвай, нека спокойствието на твоя духовен водач те обгърне и ти покаже пътя, на където да вървиш към него. Понякога просто се случва естествено.
В: Ами пак в тази гора, но имам чувството, че водачът е толкова спокоен, колкото съм и аз. Виждам огромен кръг светлина... все едно сме едно...
Петър: Как изглежда водачът?
В: Ами като елипса светлина.
Петър: Цвят?
В: Бял, искрящ, все едно фигура, само че без очертания на фигура. Височина на фигура, много грубо казано като зеница на котка, нещо издължено, високо и заострено в горния край и цялото излъчва светлина. Няма форма на човек, няма форма на нищо, все едно е издължена, много издължена сълза.
Петър: Попитай тази светлина тя ли е духовния водач на В.? Първата мисъл.
В: Не точно. Това е нещо, някак си по-висше от мен, но някак си равно, някак си аз имам същото излъчване и спокойствие на това нещо. Но това е нещо по-висше от мен, но спокойствията ни са еднакви и аз се радвам, че го виждам.
Петър: Ах, че хубаво.
В: Но сме еднакво спокойни, сякаш сме от една и съща раса, от един и същи вид, само че това е нещо по-висше, но аз съм като част от него и сме еднакви. Но аз имам формата на човек, а то – не.
Петър: Попитай това същество от къде идва.
В: От звездите.
Петър: Коя точно звезда е?
В: А, не, някъде между звездите, някакво пространство ... много далече и много обширно, не е конкретна звезда, а е пространство между тях. Нещо като ... там има много такива и те образуват нещо цяло, нещо ... там дори някак си те не светят, там са като облаци пара и дим, нямат тяло. Просто тук при мен свети и е като издължен облак, като издължена капка, като зеница...
Петър: Има ли си име? Как е подходящо да го наричаме?
В: Няма име, но мога да се обръщам към него мисловно и то знае, че се обръщам към него точно.
Петър: Може ли то да отговори на нашето търсене днес?
В: Ами усмихва се и някак си казва, че няма търсене, че ... тази топлина и лекота е търсенето, че аз съм го постигнал, че то няма повече. Няма цел, това, състоянието е...
Петър: Добре, а коя дейност в материята би била подходяща за В. да материализира постоянно това усещане в живота си?
В: Казва, че няма значение. Това усещане е въпреки всичко и няма значение какво правиш, какъв си. И че ... даже казва „нищо“, няма конкретно .. странно. Един вид ми казва не прави нищо, т.е. няма нужда да правиш нещо, просто ходиш сред хората и говориш с тях. И им даваш светлина, и лъч надежда, и всеки след това се опитва да следва този лъч, тази насока да се подобри, да стане по-хубав човек. Някак си срещайки се с мен, те се променят коренно. Даже няколко думи.. просто аз все едно им давам частица от тази светлина, с която светя в момента, заедно с това нещо срещу мен и те стават по-леки и се издигат. Даже не мога да го опиша, те не летят, но проблемите им изчезват и остават в миналото и те започват малко като мен да вървят малко над земята, да стават по-чисти и по-леки, и по-разумни, по-щастливи. По-щастливи точно, защото са по-леки, гледат на нещата по-отгоре и имат това спокойствие.
Петър: Искаш ли ти нещо да попиташ тази светлина?
В: Сякаш няма какво да попитам, сякаш каквото знам аз го знае и тя, и какво знае тя, го знам и аз, но същевременно сме абсолютно празни и двамата. Т. е. в нас няма знания, в нас няма някаква систематика, усещаме в момента и сме абсолютно празни и изчистени, и се усмихваме и греем. Няма въпроси и няма отговори, казали сме, че ще се виждаме .. и не сме се виждали отдавна, но се радваме, че се виждаме и все едно не сме се виждали от много време, но не сме се разделяли, в смисъл, не чувстваме далечина. Както стари приятели, които се виждат след много, много години и все едно за последно са се видели вчера. Но не говорим, просто се радваме, че сме заедно и че сме един срещу друг.
Петър: Добре, аз пак да се върна – с каква дейност В. ще бъде наистина полезен тук, на Земята, на хората?
В: Просто това спокойствие, няма дейност, просто не виждам дейност, просто седя спокоен, с топъл поглед, лека усмивка и хората все едно идват при мен, аз даже не чувам какво им казвам и си тръгват по-светли. Няма дейност, не виждам дейност.
Петър: Ок, разбрах те, чудесно. Има ли нещо, което тази светлина би искала да предаде в момента на В.?
В: Че много го обича и че .. то даже не е точно любов, ами безкрайна привързаност, топлота и любов, ама истинска, силна такава... безкрайна...
Петър: Прекрасно, разбрах те. Това не може да се опише с думи. Помоли тази светлина да ти остави някакъв предмет, с който В. по-лесно да се свързва с нея, да си комуникирате, когато имате нужда.
В: Не иска.
Петър: Защо?
В: Казва, че няма нужда от предмет.
Петър: Нали? Добре, какво да прави В., когато иска да се свърже с тази светлина?
В: Да си затвори очите и да си помисли за нея. Няма нужда от предмет, няма нужда от тотем, няма нужда от нищо. Същото нещо, все едно много малък умален размер на точно такава издължена, светла капка, все едно аз я нося тук в гърдите си.. И казва, че винаги мога да погледна вътре, да я видя, да я усетя вътре в себе си и ще сме пак заедно.
Петър: Супер яко. Къде го усещаш това на физическо ниво?
В: Точно ей тука така в гърдите си, все едно има...точно в средата на гръдния ми кош все едно има затворено една много издължена капка, все едно, как да кажа, то не е кристал, точно като издължена капка, много издължена, остро, и острото сочи към главата ми. И е тук вътре и свети постоянно.
Петър: Добре, попитай светлината какво е това всъщност?
В: Частица от нея. То всъщност това все едно съм аз, частица от нея, защото някак си все едно аз съм частица от нея и това е моята порция такава светлина. Един вид...
Петър: Нейната малка част от нея в теб?
В: Ами то всъщност не нейната част в мен, а по-скоро моята част от цялата нея. Т.е. все едно че това е всичко и аз съм част от него, но не неговата част в мен, а моята частица от всичкото това, от цялото това, от всичките, които са там между звездите, то е дошло някаква порция един вид. И това малкото е моята порция, т.е. един вид аз някой ден ще отида при тях и ще се слея с тях и те ще станат малко повече с моята част. Но това си е моята част, не те са ми го дали, това съм аз, моята порция светлина във всеобщата светлина. Светим еднакво силно, просто аз съм по-малко, но светим еднакво силно и това голямото нещо, то е малка част от многото голямо нещо, което е по-средата между звездите като облак. И се радват, че се виждаме пак, един вид аз съм си тръгнал от при тях, дошъл съм, сега се виждаме пак и някой ден пак ще се срещнем.
Петър: Каква е причината да влезеш в тялото на В. сега в този живот?
В: Да светя. Тази частица да свети, тя е била .. тя е много светла и това нещо е още по-светло и те са пратили тази частица тук, за да свети. Тя не прави нищо друго, тя свети. Много силно свети, топло свети и сгрява, ама то не да ти стане топло и горещо, а да те успокои, да те отпусне и да станеш... да се отлепиш от земята, да те накара да се чувстваш много по-добре, по-спокоен, по-възвишен, само със светенето си.
Петър: Благодаря ти, чудесно, просто тогава пожелай на тази частица до нови срещи и..
В: Ама тя си е в мен, а това голямото нещо ще си иде, ама ..
Петър: Кога ще се върнеш при това голямо нещо?
В: Мож би когато умра. Тази частица светлина, толкова е светла светлината, това нещо, което свети, ще се върне при тях, при другите и там ще си е вкъщи. Но е пратена тук сега, за да свети. За да осветява.
Петър: Запомни това чувство с ума, тялото, душата на В.
В: Прекрасно е!
Петър: Запомни го, и оттук нататък, всеки път, когато имаш нужда, ще можеш да се връщаш в това чувство, да го възстановяваш, да го развиваш, да го отдаваш на другите хора. Сега след малко ще преброя от 1 до 5 и когато кажа 5, ще можеш да се върнеш тук... А, добре, ти си много бърз.
В: Не, даже нямаше нужда някак си, аз сам се върнах.
С благодарности към Ст.Ч., която набра текста.
още случаи от практиката...
