Връзката ни със Светлината
Това е четвъртата ми среща със С. Той е идвал два пъти на групова регресия, а това е втората ни лична среща. Представената регресия се случи на 15 март 2016г. от линейното време на град София, планета Земя, Слънчева система, галактиката „Млечен път“. Интересното с това момче беше, че в края на предишната ни среща, която се състоя някъде ноември или декември 2015г. той ми каза: „Ще трябва да се видим пак! Ще дойда отново на 15 март 2016г.“. От начало се засмях. Не всеки ден хората си записват час при мен 5 месеца по-рано. Но той настоя да запишем този час. Когато се срещнахме в уречения ден и час С. не помнеше причината, поради която бе поискал пак да се срещнем на тази дата. И двамата се съгласихме, че щом сме се срещнали нещо в нас знае какво да се случи. За всеки случай го подготвих за среща с духовния му водач Ти-ян/женска същност/, която имаше много неща да ни разкаже. За мен лично това е най-голямото парче от пъзела, видяно едновременно през опита на С. да сложи всичкото това неописуемо усещане в думи! Пожелавам ти приятно припомняне!
След въвеждане
С.: Намирам се в нещо мъгла. Гъста мъгла, нещо между мъгла и пушек и ми се струва, че супер близо виждам нещо като лице. Огромно. Все едно съм му се забил в носа.
Петър: Ахаа. Отдръпни се малко. Как се чувстваш в тази мъгла?
С.: Съвсем нормално. Нищо не ме притеснява.
Петър: Окей. Можеш ли да се отдръпнеш малко от лицето?
С.: Дърпам се…
Петър: Какво е? Мъжко, женско? Някакво друго?
С.: То все едно е от мъглата. Опитвам се да намеря черти, но не са ясни чертите. Ще ми се да кажа, че е мъжко, но прилича да е женско…
Петър: Окей. Може да няма пол. Какво е чувството към това лице?
С.: Все едно стои над мен и си е там.
Петър: Мислено попитай това лице „Каква е неговата роля в живота на С..?“ Първата мисъл.
С.: Наблюдава.
Петър: Наблюдава. Какво наблюдава?
С.: Да не правя грешки, защото правя много грешки. Очаквах да чуя някакъв глас, но не чувам глас.
Петър: Да, то е телепатично, така е комуникацията.
С.: Като да е повече женско.
Петър: Първата мисъл, образ или усещане – Какво е името на това лице? Има ли име, иска ли да се представи?
С.: Ти-ян. И сега го виждам като жена фараон, не знам защо така го видях.
Петър: Може да се представя с някой свой земен аватар.
С.: По-скоро като някакъв женски, египетски бог.
Петър: Кой е женския, египетски бог?
С.: Същото това, Ти-ян. Но сега е друго вече.
Петър: Кое е името му като женски, египетски бог?
С.: Не знам.
Петър: Попитай го. Кое е името на женския, египетски бог?
С.: Не е важно. Попитах, но не дава.
Петър: Окей, разбира се. Ти-ян ли е водач на С.?
С.: Да.
Петър: Окей. Носиш й дар. Дарът може да е материален или нематериален. Какво и даваш?
С.: Цвете, с две ръце, като лотос. Показа ми го, още преди малко го видях като някаква сцена как стои над мен и помага ръка върху челото ми и аз тогава с две ръце й давах. Като дар. Показа ми го това, защото не можах да си го извикам образа в облаците, за да го разбера по-добре. Като някакво Божество?
Петър: Окей. Можеш ли да ми опишеш това Божество? Как изглежда?
С.: Красива, със златиста кожа, много фина. Висока, много висока. С някакви такива неизплетени дрехи, някак си си ги има, не са създадени от човек. Красива, много.
Петър: Добре, помоли Ти-ян да ни разкаже малко за грешките. Какво значи грешка?
С.: Държа се като малко дете.
Петър: Кое точно в поведението на С. е като малко дете?
С.: Като все едно се лашка, изкушава се лесно. Ама са дребни неща, като малко дете, дребни бели.
Петър: Аха. По какво С. може да разбира, че е на прав път?
С.: Ами няма грешен път, но има по-прав. Те не са важни грешките, безсмислени са, загуба на време. Всичко е кратко в този живот. Много странно – в момента все едно си говоря със себе си и ми се казва, че не е нещо сериозно.
Петър: Нещо, което те отклонява?
С.: Като малко дете. Не трябва така!
Петър: А как трябва?
С.: Нещо трябва да се направи да не се отклонявам. Виждам в момента нещо като квадратен тунел, на който му се изкривяват страните. Като ромб става и това е една посока, към която трябва да се върви и аз като че ли излизам за малко от нея и после се връщам. То е светъл и той е над мен, и тя. Все едно ме бута да си дойда в тунела.
Петър: Ако знаеш колко много хора го казват по различни начини. Попитай Ти-ян: „Каква е причината душата на С. да влезне на Земята в това тяло, с което си говоря в момента? Каква е основната причина?“
С.: Няма най-основна привична, но виждам как докосвам някаква материя, като скала, като олово, като изстинала лава, като парчета и да ги докосвам. Все едно съм някакво междузвездно пространство и те съществуват и ги докосвам. Като игра с материята. Всичко е толкова черно и все едно от тази буца става Земята и времето тече бързо, и аз наблюдавам…и знам, че това ще стане Земята. Да, много странно…
Петър: Добре, може ли Ти-ян да ти даде малко разяснения – какво е това, което вижда С.?
С.: Заформяща се система. Показа ми траекториите и как ще се завъртат нещата. Това всъщност една огромна топка в средата и всичко се завърта, завърта…и така си е по принцип, така си стават нещата. Наблюдавам просто как стават нещата, нямам право да пипам. Показват ми. Има хора, които участва активно, но сега не мога да разбера, не знам дали ми показват или мълчат. Камък, всичко е камък, всичко е една материя, неподвижна материя.
Петър: Каква е душата на С.? Каква е ролята й в този процес?
С.: Ами това го гледам.
Петър: С каква цел?
С.: Да участвам…и аз трябва да участвам, но не знам точно какво трябва да правя.
Петър: Попитай Ти-ян: „В какво се състои участието на твоята душа в този процес?“
С.: Ами аз нещо, някаква твърда материя има, която не разбирам. Аз я пипам…тя е част от нещата, но не е част от нещата. Аз сега не мога да я разбера. Хем е материя, хем не е материя. Това е черно вещество, то просто е тъмно, не е черно и където има материя и то е там, и аз като с ръцете си го моделирам това. Пипам го, пипам го и то стои…като душата стои зад тялото, така и то стои зад материята. Така го усещам и то си е част от това…нямам думи.
Петър: Да, разбирам те.
С.: Има някаква връзка с тези неща, които ги говорят учените за черна материя, черна енергия, ама не е същото. Не е точно такова. И ние сме, няколко неща сме и всеки си има неговата част и си променяме големината. Веднъж тези неща са ми в ръцете и са ми като играчка и веднъж сме вътре в тях и сме по-малки от тях.
Петър: С каква цел случва това?
С.: Да има материя, да има процеси и да се случват нещата, и да се учим, и да работим заедно – не може нищо да стане , ако не работим заедно. И са много такива системи. Имам чувството, че сега правя такава, не знам защо. Ама как е възможно да съм там и тук?
Петър: Да, питай Ти-ян: „Как е възможно да си на две места едновременно?“
С.: Деменциите (измеренията) съществуват едновременно. Изтръпнаха ми ръцете…
Петър: Окей, окей, разбирам те…
С.: Съществуват едновременно. Не са като пластове, както ги описват. Те просто съществуват едновременно и това в момента, което правя не пречи на това, което правя тук с тялото си.
Петър: Да, разбрах те. Съществуваш на две места едновременно?
С.: На повече места.
Петър: На колко места съществува в момента душата на С.?
С.: И там, и тук, и горе в бялото, в Светлината. Това там са като някакви курсове. Все едно от бялото отивам там в черното и уж като на майтап се правят тези неща, с тези материи. Но съм и там, и там, и това тук не е съвсем отделно.
Петър: Попитай Ти-ян каква е причината душата на С. да влезне в тяло на Земята.
С.: Цикъл. Ей така.
Петър: Каква е причината душата на С. да пише в момента? /С. пише разкази в сегашния си живот/
С.: Усеща…това не мога да го кажа, ще го повторя. Усеща Божественото, въпреки че думата не е такава, усеща Присъствието. Той си мисли, че ги казва тези неща, но това е просто канал, това е просто информацията, аз само го пазя.
Петър: Кой диктува на С.?
С.: Това са като едни живи лъчи, които направо му влизат в ръцете.
Петър: От къде тече тази информация?
С.: От Светлината. Тя е като дъга.
Петър: Какви са всички тези истории, които вижда?
С.: Възможности. Това са неща, които могат да случат, могат и да не се случват.
Петър: А случи ли са се?
С.: Някои са се случили. Няма връзка с другите неща, които са нагоре. Това са си някакви човешки неща. Хората са още дребнички повечето, това са някакви неща, които са човешки за хората.
Петър: С каква цел?
С.: Обща информация, която хората я пропускат. С каква цел… просто трябва да се случи. Той го допуска до себе си. Аз се отварям.
Петър: Има ли друг начин С. да се отваря, освен алкохола?
С.: Той не може да издържи на информацията. Някак си това не са толкова важни неща. Ще го преодолее лесно, това е просто моментно.
Петър: Кое е важното, което Ти-ян иска да каже на С. днес?
С.: Всичко е наред. Това са си някакви цикли. По начина, по който го виждам сега – правят се някакви дребни неща, които са приемник на информация и хората много на сериозно ги приемат, а те са просто зрънца. Телата са малко по-сложни зрънца, на които им трябва време да се развият и после влиза Светлината в тях и тя влиза през цялото време, и всъщност тя ги ползва като приемник…много е странно – виждам го в момента – това е някакъв непрекъснат процес. От горе, от Светлината, където са всички и за всяко тяло си има някаква връзка постоянна и постоянно има движение на информация, на енергия, на светлина и като се изчерпи тялото и някак си просто изчезва, и после друго. Но не спира връзката и тя е вечна. И има много такива. Виждам го като времева линия как са като нишка наредени животите и поредното тяло – нищо особено, нищо грандиозно. И горе е като някакво огромно дърво от светлина, на което просто не му се вижда края и се съсредоточава в една точка, където става по-гъсто и от там започва тази светлина да се изсипва като корени в различни кълба от…лелее…и така.
Петър: Различни кълба от какво?
С.: Не мога да го разбера добре. Аз виждам през нейния поглед и за нея е нищо. Просто тя ми дава възможност да го погледна така, но аз не мога да го разбера. То е колосално. Колкото повече гледам, толкова повече…и на Земята, ако ти свършва погледа някъде, тук не свършва. Трябва да продължиш да гледаш в посоката и продължават да се отварят някакви пространства и пространства. Леле…иии, смятай…
Петър: Попитай Ти-ян: „Какво пропускат най-много хората?“
С.: Оо как ме връщаш…
Петър: Гледай си там.
С.: Между другото то е много малко тук.
Петър: От голямото те връщам към малкото, разбирам те, да.
С.: Значи тук аз съм в момента като част от нещо като грозд. Грозд, в който светлината се канализира. Тя е на дебели снопове, това са някакви огромни пространства, като пространства просто, но то е… и от огромните пространства се влиза в по-малки пространства и после се влиза в световете. Те после…уж са като някакви сфери големите пространства и от огромното дърво се канализират тези светлинни потоци и влизат в тези големите сфери, и тези малките сфери влизат вътре и като стигне до Земята стигат като едни гроздове и аз съм част от един малък грозд, който обаче заради материята става кафеникав. Кафяво-мръсно-зелено и мърси, защото тук е мръсно. Ние сме като едни малки топченца и сме като да сме пуснати наблизо. И сме пуснати като един малък грозд и виждам като че ли грозда не е разположен равнинно, двуизмерно, а е разположен триизмерно и това е свързано по някакъв начин с времето. Едни са пуснати по-рано, други по-късно, като да са засадени. И са що-годе като на една територия и хората се учат. С. си мисли, че хората пропускат някакви неща, но истината е , че това си част от процеса. Просто животът на един човек е като едно гроздче, като едно зърно от грозда и човекът е вътре в семката, а всичкото, което е неговият живот е това, което заобикаля семката в зърното. Има много грешки и това е като жизнено пространство. И всъщност това е смисълът – просто да обитаваш едно пространство и да си близо до другите гроздчета. В книгата се обяснява, че тези гроздчета са като души от група, но всъщност то това е групата. Те са и горе и долу, това е проекция и всичките са и тук, и там, и на други неща. Аз им там в тъмното, където правим много неща едновременно и тук – това са дребни неща. Какво ме пита?
Петър: Какво пропускат хората?
С.: Хората не разбират, че са свързани с другите, с другото. Те мислят, че само тук. И хората от грозда разбират, че са близки, знаят, че нещо ги свързва обаче търсят логика, защото им липсва информацията, че те са част едно малко звено, което е част от други звена и те просто не разбират, че са много близки, по принцип и се опитват да се открият в живота, а те вече са се открили.
Петър: Как може един човек да възстанови тази връзка с другите изцяло?
С.: Ами той си е свързан. Обаче другите могат да ти помогнат, защото са с много близка енергия като твоята и като сте повече време заедно и общата ви енергия става по-силна, и връзката започва да е по-осезаема. Усещаш светлината. Тя, светлината, никога не те напуска, независимо дали жив или си мъртъв. В смисъл то умира тялото. То е една разделена силна светлина и като се съберат топченцата, светлината се усилва. И хората като са в групи по-лесно се ориентират. Докосват по лесно… защото всеки го има това усещане, че има нещо повече. Всеки си търси някакво обяснение и не го намират винаги там, където трябва. Много заблуда има. Да, това са дребни неща. Това тук не е важното.
Петър: А кое е важното?
С.: Ами то там е важното. На мен това ми е важното, черното, дето се правят тези неща. Там, където се правят планетките. Не знам защо така.
Петър: Какво е важното там, където се правят планетките за твоята душа там?
С.: Много е колосално. Те са първичен продукт за другите неща. Заготвока и после идват едни други хора и правят живи работи.
Петър: А, ти правиш все едно грубата работа?
С.: Да, и после идват едни други, които правят едни други работи и става всичко после зелено, и после има животни. Да, ама това после, това са някакви други неща и това не ми е интересно.
Петър: Има ли още нещо, което е важно С. да разбере днес?
С.: Беше важно да се погледне проекта по-отгоре. То просто се дава образ на дърво и не мога да го разбера.
Петър: Във Вселената се повтарят едни модели – спиралата, дървото…
С.: не мога да го разбера по-други начин. Виждам го като облак. Белият облак – това пространство, което съдържа всичко… Част от тази енергия, пространство, всичко работи в много посоки и като че ли върху пространството пуска корени. То не са корени, това всъщност е… това бялото част от себе си го канализира и го пуска в пространството в някакви пространства и то си има и други корени, които си ги пуска в други посоки, но тук така го виждам – все едно е като някакво растение, което постоянно си пуска и стават все по-малки и по-малки и това може би е тази светлина, която вижда като тръгваш на някъде, то просто е канализирано. Просто е като магистрали. Обаче не се губи никакво време. То времето някак си е само в пространството. Това и онова там е пространство, но е по-различно, не мога да го разбера.
Петър: Окей. Ако имаше послание от Ти-ян към С. от днес, как би звучало то?
С.: Добре свършена работа!
Петър: Попитай Ти-ян по какъв начин С. може да продължи да се свързва с нея, когато има нужда.
С.: Нищо не излезе, няма информация. Ще си стане.
Петър: А има ли нещо, което би искал да попиташ ти Ти-ян преди да те върна?
С.: Ще ми се да видя от колко време сме заедно?
Петър: С кой?
С.: С нея.
Петър: Добре, просто я попитай.
С.: Пак го виждам това в Египет.
Петър: Значи от толкова сте заедно.
С.: Ама тя е божество там.
Петър: Добре, какво те притеснява в тази картинка?
С.: Тя наистина е божество.
Петър: И?
С.: Ами защото е съществувала. Физически.
Петър: Да, окей.
С.: Ама аз не си ги обяснявам така нещата.
Петър: Зависи какво четеш.
С.: Аз се виждам като малко фараонче. Това е абсурдно просто. Виждам се като малко човече, което е на някаква позиция и някакво племе под мен такова. Тя ме напътства. Имам някаква особена връзка с нея и аз съм й подчинен. Ама тя е истинска! Като да е от плът, ама е златна.
Петър: Сега са направили един филм – Боговете на Египет, където точно така ги представят.
С.: Гледах го ама не е така.
Петър: Не е така?
С.: Не е така. Много е фантастично, във филма нещата са много земни.
Петър: В това, което виждаш в момента?
С.: Да. Просто си е както сега планетата, всичко си е съвсем нормално, просто имам връзка с тези… с тези, защото като нея има и други. И си имаме връзка с тези неща, но те не общуват с всички, общуват с определени хора. И аз съм един такъв човек и така. Това е преди онзи живот, който видях веднъж, това е много по-назад.
Петър: Коя е годината?
С.: Ооо, нямам идея. Много е назад, хиляди години. Нещо 5-6хил нещо такова, преди Христа. Да, ама те са истински.
Петър: На територията на коя сегашна държава се развива това?
С.: Пак съм си там вкъщи, в Египет, но всичко е на някакви малки общности. Всичко е много спокойно. Чувствам се добре там, като е с мен и е сложила ръка на главата. Все едно ме изцелява по някакъв начин. Партньорство, приятелство.
Петър: Това чувство, помниш ли като си говорихме по-рано, че не си сам. Запомни го с ума, тялото, душата на С. И когото, след малко те върна, искам да се върнеш с това чувство, да го вземеш със себе си и да го помниш. Да може да продължи да бъде с теб, тук, сега, да ти помага.
С.: Бооже, виждам как се изписват храмовете.
Петър: Винаги съм се чудил каква е целта на това изписване?
С.: Обикновените хора не мога да го правят. Това са едни просветени майстори, които изчукват всичко на ръка и се удря с един дървен чук по едно метално нещо и те описват действителността, просто трябва да се запише. Това е като заръка. Камъкът гол без тях, то си има ред и те го правят постоянно и не им се дава нищо, те са си част от общността. Това им тяхната работа. Просто описват ежедневието. Нищо специално, няма никакви божества, просто това са едни други същества, които ни помагат и не знам как става. Имаме силна връзка, те са ни като някакви покровители и това е. Няма войни, няма нищо. И тези майстори, те изписват храмовете отвътре и по колоните. Обаче камъните не тежат толкова много. Гледай ти… Не мога да го разбера това. И не е навсякъде такава пустиня, има и зелено. Една идилия просто. Всичко е спокойно, уважаваме се. Има злато много, много злато. Аз се виждам като човек с много злато, ама то не означава нищо. То е, за да се доближим до тях. Да се чувстваме по-близки до тях, защото те са като от злато целите. И така се чувства по-близки, но сме си различни. Като малки деца сме им. И така…като малки деца…Даже е по-старо, не мога да го определя като време. Всички го правят това. И след мен има други, които се появяват и пак си слага тя ръката. Особена е връзката, извън Земята е връзката.
Петър: Има ли още нещо, което Ти-ян иска да каже на С. преди да се разделим за днес?
С.: Всичко е наред като че ли, не си е изгубил светлината. Съвсем нормално човече.
Петър: Благодари на Ти-ян за всичко, което ни показа, за всичко, което ни разказа днес, за това, че не напътства, наблюдава, помага и просто и пожелай „до нови срещи“.
С.: То си гледа, то няма раздяла, няма какво да пожелавам, защото ние сме си заедно. Тя с мен и за някакви други хора и постоянно.
Петър: Кои са хората от грозда на С. исках да те попитам?
С.: Имам хора, които още не познавам, защото седят като такова. Майка ми и вуйчо ми виждам са по-близки гроздчета. Има някакви хора, които са наблизо, но още не съм се докоснал до тях. В същото време трябва всеки да си има жизненото пространство и затова не сме заедно на място. Просто трябва да сме малко по-встрани, за да си се учи всеки и от време на време се докосваме. Ние си влияем без да го знаем. Майка ми и вуйчо ми ги виждам. Има една две души, но те са без значение вече за моята обвивка. Има още няколко, 3-4 има, които са някак си напред пред мен, това означава, че по-млади, но не много. Така са напред и нагоре. Аз се запитвам за момичето в Щатите, но не мога да я… има нещо загадъчно там, трябва нещо да стане. Нещо трябва да стане и като стане или ще стане или няма да стане. Наблизо е до групата, но някак си все едно сама си е група и на близо… нещо там.
Петър: Трябва ли нещо С. да прави с това момиче? Има ли нещо, което ти е добре да направиш?
С.: Така трябва да си продължи, както е в момента. И за всички е така, никой не трябва да се доближава на сила. То е проекция някак си. Зърната хем са сложени по някакъв начин, но си има и някакъв ред как да се срещат. Но са си наблизо. Нищо особено, това е съвсем нормално. Не трябва да се влага по-сериозен смисъл. Всичко е ясно, не трябва да им безпокойство, страхове. Тези големи мехури от пространства… те са… много странно. Те като да са направени изкуствено.
Петър: Кой ги е създал тях?
С.: Там в черното. От там се моделират моделите и после стават нови модели от пространства и това е една безкрайна игра. Това е една много малка част от бялото, а то във всички посоки има някакви неща. И в тази посока са сферите с пространство. Малко по-натам е това черното, но те не са свързани помежду си. Преминава се през бялото по някакъв начин и има други места, които не виждам, но знам, че има. Но няма размери. Това е много странно, защото няма размери. По-голямо е отколкото съм си го представял. От малкото, се скача на друго по-малко… и до нея има други сфери от пространства, но те съществуват неразделно от бялото и то бялото е едно. Това, което е описано в книгите не е пълноценно описано, то просто е едно. Това цялото е, това е то. Ние сме вътре в него през цялото време. То не ни пуска да си ходим от него, по малко от нас ходи на други места, но сме си винаги там. Ние не се отделяме от това голямото, ние сме си част от него. Просто се оформяме като единица, но сме си свързани с него, затова никога не можем да си тръгнем на 100% от там. Просто сме си там.
Петър: В книгата „У дома с Бога“ Нийл Доналд Уолш описва това през метафората на капката вода, която винаги остава част от океана.
С.: Аз това го видях докато слушах гласа ти в началото. Видях водата, но това беше просто като визия, защото това го няма там. Тук всичко е вода, за Земята е много важна. Нищо не става без вода.
Следва връщане.
С благодарност към Мария М., която набра текста.
Още случаи от практиката
Начало
След въвеждане
С.: Намирам се в нещо мъгла. Гъста мъгла, нещо между мъгла и пушек и ми се струва, че супер близо виждам нещо като лице. Огромно. Все едно съм му се забил в носа.
Петър: Ахаа. Отдръпни се малко. Как се чувстваш в тази мъгла?
С.: Съвсем нормално. Нищо не ме притеснява.
Петър: Окей. Можеш ли да се отдръпнеш малко от лицето?
С.: Дърпам се…
Петър: Какво е? Мъжко, женско? Някакво друго?
С.: То все едно е от мъглата. Опитвам се да намеря черти, но не са ясни чертите. Ще ми се да кажа, че е мъжко, но прилича да е женско…
Петър: Окей. Може да няма пол. Какво е чувството към това лице?
С.: Все едно стои над мен и си е там.
Петър: Мислено попитай това лице „Каква е неговата роля в живота на С..?“ Първата мисъл.
С.: Наблюдава.
Петър: Наблюдава. Какво наблюдава?
С.: Да не правя грешки, защото правя много грешки. Очаквах да чуя някакъв глас, но не чувам глас.
Петър: Да, то е телепатично, така е комуникацията.
С.: Като да е повече женско.
Петър: Първата мисъл, образ или усещане – Какво е името на това лице? Има ли име, иска ли да се представи?
С.: Ти-ян. И сега го виждам като жена фараон, не знам защо така го видях.
Петър: Може да се представя с някой свой земен аватар.
С.: По-скоро като някакъв женски, египетски бог.
Петър: Кой е женския, египетски бог?
С.: Същото това, Ти-ян. Но сега е друго вече.
Петър: Кое е името му като женски, египетски бог?
С.: Не знам.
Петър: Попитай го. Кое е името на женския, египетски бог?
С.: Не е важно. Попитах, но не дава.
Петър: Окей, разбира се. Ти-ян ли е водач на С.?
С.: Да.
Петър: Окей. Носиш й дар. Дарът може да е материален или нематериален. Какво и даваш?
С.: Цвете, с две ръце, като лотос. Показа ми го, още преди малко го видях като някаква сцена как стои над мен и помага ръка върху челото ми и аз тогава с две ръце й давах. Като дар. Показа ми го това, защото не можах да си го извикам образа в облаците, за да го разбера по-добре. Като някакво Божество?
Петър: Окей. Можеш ли да ми опишеш това Божество? Как изглежда?
С.: Красива, със златиста кожа, много фина. Висока, много висока. С някакви такива неизплетени дрехи, някак си си ги има, не са създадени от човек. Красива, много.
Петър: Добре, помоли Ти-ян да ни разкаже малко за грешките. Какво значи грешка?
С.: Държа се като малко дете.
Петър: Кое точно в поведението на С. е като малко дете?
С.: Като все едно се лашка, изкушава се лесно. Ама са дребни неща, като малко дете, дребни бели.
Петър: Аха. По какво С. може да разбира, че е на прав път?
С.: Ами няма грешен път, но има по-прав. Те не са важни грешките, безсмислени са, загуба на време. Всичко е кратко в този живот. Много странно – в момента все едно си говоря със себе си и ми се казва, че не е нещо сериозно.
Петър: Нещо, което те отклонява?
С.: Като малко дете. Не трябва така!
Петър: А как трябва?
С.: Нещо трябва да се направи да не се отклонявам. Виждам в момента нещо като квадратен тунел, на който му се изкривяват страните. Като ромб става и това е една посока, към която трябва да се върви и аз като че ли излизам за малко от нея и после се връщам. То е светъл и той е над мен, и тя. Все едно ме бута да си дойда в тунела.
Петър: Ако знаеш колко много хора го казват по различни начини. Попитай Ти-ян: „Каква е причината душата на С. да влезне на Земята в това тяло, с което си говоря в момента? Каква е основната причина?“
С.: Няма най-основна привична, но виждам как докосвам някаква материя, като скала, като олово, като изстинала лава, като парчета и да ги докосвам. Все едно съм някакво междузвездно пространство и те съществуват и ги докосвам. Като игра с материята. Всичко е толкова черно и все едно от тази буца става Земята и времето тече бързо, и аз наблюдавам…и знам, че това ще стане Земята. Да, много странно…
Петър: Добре, може ли Ти-ян да ти даде малко разяснения – какво е това, което вижда С.?
С.: Заформяща се система. Показа ми траекториите и как ще се завъртат нещата. Това всъщност една огромна топка в средата и всичко се завърта, завърта…и така си е по принцип, така си стават нещата. Наблюдавам просто как стават нещата, нямам право да пипам. Показват ми. Има хора, които участва активно, но сега не мога да разбера, не знам дали ми показват или мълчат. Камък, всичко е камък, всичко е една материя, неподвижна материя.
Петър: Каква е душата на С.? Каква е ролята й в този процес?
С.: Ами това го гледам.
Петър: С каква цел?
С.: Да участвам…и аз трябва да участвам, но не знам точно какво трябва да правя.
Петър: Попитай Ти-ян: „В какво се състои участието на твоята душа в този процес?“
С.: Ами аз нещо, някаква твърда материя има, която не разбирам. Аз я пипам…тя е част от нещата, но не е част от нещата. Аз сега не мога да я разбера. Хем е материя, хем не е материя. Това е черно вещество, то просто е тъмно, не е черно и където има материя и то е там, и аз като с ръцете си го моделирам това. Пипам го, пипам го и то стои…като душата стои зад тялото, така и то стои зад материята. Така го усещам и то си е част от това…нямам думи.
Петър: Да, разбирам те.
С.: Има някаква връзка с тези неща, които ги говорят учените за черна материя, черна енергия, ама не е същото. Не е точно такова. И ние сме, няколко неща сме и всеки си има неговата част и си променяме големината. Веднъж тези неща са ми в ръцете и са ми като играчка и веднъж сме вътре в тях и сме по-малки от тях.
Петър: С каква цел случва това?
С.: Да има материя, да има процеси и да се случват нещата, и да се учим, и да работим заедно – не може нищо да стане , ако не работим заедно. И са много такива системи. Имам чувството, че сега правя такава, не знам защо. Ама как е възможно да съм там и тук?
Петър: Да, питай Ти-ян: „Как е възможно да си на две места едновременно?“
С.: Деменциите (измеренията) съществуват едновременно. Изтръпнаха ми ръцете…
Петър: Окей, окей, разбирам те…
С.: Съществуват едновременно. Не са като пластове, както ги описват. Те просто съществуват едновременно и това в момента, което правя не пречи на това, което правя тук с тялото си.
Петър: Да, разбрах те. Съществуваш на две места едновременно?
С.: На повече места.
Петър: На колко места съществува в момента душата на С.?
С.: И там, и тук, и горе в бялото, в Светлината. Това там са като някакви курсове. Все едно от бялото отивам там в черното и уж като на майтап се правят тези неща, с тези материи. Но съм и там, и там, и това тук не е съвсем отделно.
Петър: Попитай Ти-ян каква е причината душата на С. да влезне в тяло на Земята.
С.: Цикъл. Ей така.
Петър: Каква е причината душата на С. да пише в момента? /С. пише разкази в сегашния си живот/
С.: Усеща…това не мога да го кажа, ще го повторя. Усеща Божественото, въпреки че думата не е такава, усеща Присъствието. Той си мисли, че ги казва тези неща, но това е просто канал, това е просто информацията, аз само го пазя.
Петър: Кой диктува на С.?
С.: Това са като едни живи лъчи, които направо му влизат в ръцете.
Петър: От къде тече тази информация?
С.: От Светлината. Тя е като дъга.
Петър: Какви са всички тези истории, които вижда?
С.: Възможности. Това са неща, които могат да случат, могат и да не се случват.
Петър: А случи ли са се?
С.: Някои са се случили. Няма връзка с другите неща, които са нагоре. Това са си някакви човешки неща. Хората са още дребнички повечето, това са някакви неща, които са човешки за хората.
Петър: С каква цел?
С.: Обща информация, която хората я пропускат. С каква цел… просто трябва да се случи. Той го допуска до себе си. Аз се отварям.
Петър: Има ли друг начин С. да се отваря, освен алкохола?
С.: Той не може да издържи на информацията. Някак си това не са толкова важни неща. Ще го преодолее лесно, това е просто моментно.
Петър: Кое е важното, което Ти-ян иска да каже на С. днес?
С.: Всичко е наред. Това са си някакви цикли. По начина, по който го виждам сега – правят се някакви дребни неща, които са приемник на информация и хората много на сериозно ги приемат, а те са просто зрънца. Телата са малко по-сложни зрънца, на които им трябва време да се развият и после влиза Светлината в тях и тя влиза през цялото време, и всъщност тя ги ползва като приемник…много е странно – виждам го в момента – това е някакъв непрекъснат процес. От горе, от Светлината, където са всички и за всяко тяло си има някаква връзка постоянна и постоянно има движение на информация, на енергия, на светлина и като се изчерпи тялото и някак си просто изчезва, и после друго. Но не спира връзката и тя е вечна. И има много такива. Виждам го като времева линия как са като нишка наредени животите и поредното тяло – нищо особено, нищо грандиозно. И горе е като някакво огромно дърво от светлина, на което просто не му се вижда края и се съсредоточава в една точка, където става по-гъсто и от там започва тази светлина да се изсипва като корени в различни кълба от…лелее…и така.
Петър: Различни кълба от какво?
С.: Не мога да го разбера добре. Аз виждам през нейния поглед и за нея е нищо. Просто тя ми дава възможност да го погледна така, но аз не мога да го разбера. То е колосално. Колкото повече гледам, толкова повече…и на Земята, ако ти свършва погледа някъде, тук не свършва. Трябва да продължиш да гледаш в посоката и продължават да се отварят някакви пространства и пространства. Леле…иии, смятай…
Петър: Попитай Ти-ян: „Какво пропускат най-много хората?“
С.: Оо как ме връщаш…
Петър: Гледай си там.
С.: Между другото то е много малко тук.
Петър: От голямото те връщам към малкото, разбирам те, да.
С.: Значи тук аз съм в момента като част от нещо като грозд. Грозд, в който светлината се канализира. Тя е на дебели снопове, това са някакви огромни пространства, като пространства просто, но то е… и от огромните пространства се влиза в по-малки пространства и после се влиза в световете. Те после…уж са като някакви сфери големите пространства и от огромното дърво се канализират тези светлинни потоци и влизат в тези големите сфери, и тези малките сфери влизат вътре и като стигне до Земята стигат като едни гроздове и аз съм част от един малък грозд, който обаче заради материята става кафеникав. Кафяво-мръсно-зелено и мърси, защото тук е мръсно. Ние сме като едни малки топченца и сме като да сме пуснати наблизо. И сме пуснати като един малък грозд и виждам като че ли грозда не е разположен равнинно, двуизмерно, а е разположен триизмерно и това е свързано по някакъв начин с времето. Едни са пуснати по-рано, други по-късно, като да са засадени. И са що-годе като на една територия и хората се учат. С. си мисли, че хората пропускат някакви неща, но истината е , че това си част от процеса. Просто животът на един човек е като едно гроздче, като едно зърно от грозда и човекът е вътре в семката, а всичкото, което е неговият живот е това, което заобикаля семката в зърното. Има много грешки и това е като жизнено пространство. И всъщност това е смисълът – просто да обитаваш едно пространство и да си близо до другите гроздчета. В книгата се обяснява, че тези гроздчета са като души от група, но всъщност то това е групата. Те са и горе и долу, това е проекция и всичките са и тук, и там, и на други неща. Аз им там в тъмното, където правим много неща едновременно и тук – това са дребни неща. Какво ме пита?
Петър: Какво пропускат хората?
С.: Хората не разбират, че са свързани с другите, с другото. Те мислят, че само тук. И хората от грозда разбират, че са близки, знаят, че нещо ги свързва обаче търсят логика, защото им липсва информацията, че те са част едно малко звено, което е част от други звена и те просто не разбират, че са много близки, по принцип и се опитват да се открият в живота, а те вече са се открили.
Петър: Как може един човек да възстанови тази връзка с другите изцяло?
С.: Ами той си е свързан. Обаче другите могат да ти помогнат, защото са с много близка енергия като твоята и като сте повече време заедно и общата ви енергия става по-силна, и връзката започва да е по-осезаема. Усещаш светлината. Тя, светлината, никога не те напуска, независимо дали жив или си мъртъв. В смисъл то умира тялото. То е една разделена силна светлина и като се съберат топченцата, светлината се усилва. И хората като са в групи по-лесно се ориентират. Докосват по лесно… защото всеки го има това усещане, че има нещо повече. Всеки си търси някакво обяснение и не го намират винаги там, където трябва. Много заблуда има. Да, това са дребни неща. Това тук не е важното.
Петър: А кое е важното?
С.: Ами то там е важното. На мен това ми е важното, черното, дето се правят тези неща. Там, където се правят планетките. Не знам защо така.
Петър: Какво е важното там, където се правят планетките за твоята душа там?
С.: Много е колосално. Те са първичен продукт за другите неща. Заготвока и после идват едни други хора и правят живи работи.
Петър: А, ти правиш все едно грубата работа?
С.: Да, и после идват едни други, които правят едни други работи и става всичко после зелено, и после има животни. Да, ама това после, това са някакви други неща и това не ми е интересно.
Петър: Има ли още нещо, което е важно С. да разбере днес?
С.: Беше важно да се погледне проекта по-отгоре. То просто се дава образ на дърво и не мога да го разбера.
Петър: Във Вселената се повтарят едни модели – спиралата, дървото…
С.: не мога да го разбера по-други начин. Виждам го като облак. Белият облак – това пространство, което съдържа всичко… Част от тази енергия, пространство, всичко работи в много посоки и като че ли върху пространството пуска корени. То не са корени, това всъщност е… това бялото част от себе си го канализира и го пуска в пространството в някакви пространства и то си има и други корени, които си ги пуска в други посоки, но тук така го виждам – все едно е като някакво растение, което постоянно си пуска и стават все по-малки и по-малки и това може би е тази светлина, която вижда като тръгваш на някъде, то просто е канализирано. Просто е като магистрали. Обаче не се губи никакво време. То времето някак си е само в пространството. Това и онова там е пространство, но е по-различно, не мога да го разбера.
Петър: Окей. Ако имаше послание от Ти-ян към С. от днес, как би звучало то?
С.: Добре свършена работа!
Петър: Попитай Ти-ян по какъв начин С. може да продължи да се свързва с нея, когато има нужда.
С.: Нищо не излезе, няма информация. Ще си стане.
Петър: А има ли нещо, което би искал да попиташ ти Ти-ян преди да те върна?
С.: Ще ми се да видя от колко време сме заедно?
Петър: С кой?
С.: С нея.
Петър: Добре, просто я попитай.
С.: Пак го виждам това в Египет.
Петър: Значи от толкова сте заедно.
С.: Ама тя е божество там.
Петър: Добре, какво те притеснява в тази картинка?
С.: Тя наистина е божество.
Петър: И?
С.: Ами защото е съществувала. Физически.
Петър: Да, окей.
С.: Ама аз не си ги обяснявам така нещата.
Петър: Зависи какво четеш.
С.: Аз се виждам като малко фараонче. Това е абсурдно просто. Виждам се като малко човече, което е на някаква позиция и някакво племе под мен такова. Тя ме напътства. Имам някаква особена връзка с нея и аз съм й подчинен. Ама тя е истинска! Като да е от плът, ама е златна.
Петър: Сега са направили един филм – Боговете на Египет, където точно така ги представят.
С.: Гледах го ама не е така.
Петър: Не е така?
С.: Не е така. Много е фантастично, във филма нещата са много земни.
Петър: В това, което виждаш в момента?
С.: Да. Просто си е както сега планетата, всичко си е съвсем нормално, просто имам връзка с тези… с тези, защото като нея има и други. И си имаме връзка с тези неща, но те не общуват с всички, общуват с определени хора. И аз съм един такъв човек и така. Това е преди онзи живот, който видях веднъж, това е много по-назад.
Петър: Коя е годината?
С.: Ооо, нямам идея. Много е назад, хиляди години. Нещо 5-6хил нещо такова, преди Христа. Да, ама те са истински.
Петър: На територията на коя сегашна държава се развива това?
С.: Пак съм си там вкъщи, в Египет, но всичко е на някакви малки общности. Всичко е много спокойно. Чувствам се добре там, като е с мен и е сложила ръка на главата. Все едно ме изцелява по някакъв начин. Партньорство, приятелство.
Петър: Това чувство, помниш ли като си говорихме по-рано, че не си сам. Запомни го с ума, тялото, душата на С. И когото, след малко те върна, искам да се върнеш с това чувство, да го вземеш със себе си и да го помниш. Да може да продължи да бъде с теб, тук, сега, да ти помага.
С.: Бооже, виждам как се изписват храмовете.
Петър: Винаги съм се чудил каква е целта на това изписване?
С.: Обикновените хора не мога да го правят. Това са едни просветени майстори, които изчукват всичко на ръка и се удря с един дървен чук по едно метално нещо и те описват действителността, просто трябва да се запише. Това е като заръка. Камъкът гол без тях, то си има ред и те го правят постоянно и не им се дава нищо, те са си част от общността. Това им тяхната работа. Просто описват ежедневието. Нищо специално, няма никакви божества, просто това са едни други същества, които ни помагат и не знам как става. Имаме силна връзка, те са ни като някакви покровители и това е. Няма войни, няма нищо. И тези майстори, те изписват храмовете отвътре и по колоните. Обаче камъните не тежат толкова много. Гледай ти… Не мога да го разбера това. И не е навсякъде такава пустиня, има и зелено. Една идилия просто. Всичко е спокойно, уважаваме се. Има злато много, много злато. Аз се виждам като човек с много злато, ама то не означава нищо. То е, за да се доближим до тях. Да се чувстваме по-близки до тях, защото те са като от злато целите. И така се чувства по-близки, но сме си различни. Като малки деца сме им. И така…като малки деца…Даже е по-старо, не мога да го определя като време. Всички го правят това. И след мен има други, които се появяват и пак си слага тя ръката. Особена е връзката, извън Земята е връзката.
Петър: Има ли още нещо, което Ти-ян иска да каже на С. преди да се разделим за днес?
С.: Всичко е наред като че ли, не си е изгубил светлината. Съвсем нормално човече.
Петър: Благодари на Ти-ян за всичко, което ни показа, за всичко, което ни разказа днес, за това, че не напътства, наблюдава, помага и просто и пожелай „до нови срещи“.
С.: То си гледа, то няма раздяла, няма какво да пожелавам, защото ние сме си заедно. Тя с мен и за някакви други хора и постоянно.
Петър: Кои са хората от грозда на С. исках да те попитам?
С.: Имам хора, които още не познавам, защото седят като такова. Майка ми и вуйчо ми виждам са по-близки гроздчета. Има някакви хора, които са наблизо, но още не съм се докоснал до тях. В същото време трябва всеки да си има жизненото пространство и затова не сме заедно на място. Просто трябва да сме малко по-встрани, за да си се учи всеки и от време на време се докосваме. Ние си влияем без да го знаем. Майка ми и вуйчо ми ги виждам. Има една две души, но те са без значение вече за моята обвивка. Има още няколко, 3-4 има, които са някак си напред пред мен, това означава, че по-млади, но не много. Така са напред и нагоре. Аз се запитвам за момичето в Щатите, но не мога да я… има нещо загадъчно там, трябва нещо да стане. Нещо трябва да стане и като стане или ще стане или няма да стане. Наблизо е до групата, но някак си все едно сама си е група и на близо… нещо там.
Петър: Трябва ли нещо С. да прави с това момиче? Има ли нещо, което ти е добре да направиш?
С.: Така трябва да си продължи, както е в момента. И за всички е така, никой не трябва да се доближава на сила. То е проекция някак си. Зърната хем са сложени по някакъв начин, но си има и някакъв ред как да се срещат. Но са си наблизо. Нищо особено, това е съвсем нормално. Не трябва да се влага по-сериозен смисъл. Всичко е ясно, не трябва да им безпокойство, страхове. Тези големи мехури от пространства… те са… много странно. Те като да са направени изкуствено.
Петър: Кой ги е създал тях?
С.: Там в черното. От там се моделират моделите и после стават нови модели от пространства и това е една безкрайна игра. Това е една много малка част от бялото, а то във всички посоки има някакви неща. И в тази посока са сферите с пространство. Малко по-натам е това черното, но те не са свързани помежду си. Преминава се през бялото по някакъв начин и има други места, които не виждам, но знам, че има. Но няма размери. Това е много странно, защото няма размери. По-голямо е отколкото съм си го представял. От малкото, се скача на друго по-малко… и до нея има други сфери от пространства, но те съществуват неразделно от бялото и то бялото е едно. Това, което е описано в книгите не е пълноценно описано, то просто е едно. Това цялото е, това е то. Ние сме вътре в него през цялото време. То не ни пуска да си ходим от него, по малко от нас ходи на други места, но сме си винаги там. Ние не се отделяме от това голямото, ние сме си част от него. Просто се оформяме като единица, но сме си свързани с него, затова никога не можем да си тръгнем на 100% от там. Просто сме си там.
Петър: В книгата „У дома с Бога“ Нийл Доналд Уолш описва това през метафората на капката вода, която винаги остава част от океана.
С.: Аз това го видях докато слушах гласа ти в началото. Видях водата, но това беше просто като визия, защото това го няма там. Тук всичко е вода, за Земята е много важна. Нищо не става без вода.
Следва връщане.
С благодарност към Мария М., която набра текста.
Още случаи от практиката
Начало
