Белият орел
Влизам през астрална проекция /регресия/ в тяло на възрастен /69 годишен/ индианец. Сиукс. Северна Америка. Дълга права бяла коса под раменете. Свободна надолу. Горе е прихваната с превръзка по челото с нещо като червен символ / прилича не нещо като шевица/, избродирано на него. Облечен в еленски кожи. Тежички са. Тежат ми. Имам знание, че съм прекарал 39 дни в гладен пост, сам, в планината, мислейки над решението: Да останем и да се бием с белите нашественици и да умрем всички заедно като култура или да се оттегли в така на речените от тях резервати, където тихичко да продължим да съществуваме. Решението е търсено за същите дни от други старейшини на други племена. Знам, че утре ще се срещана с тях, за да вземем общо единно решение.Наричат ме Белият орел. Това име съм приел при ритуала ми в стъпване на старейшенство на 40 годишна възраст. Сега съм старейшина. Взимам решения за общото благо на племето.
На ранно утро на следващяи ден, слизам по тясна пътека. Всичко е като в мъгла. Едва се движа от умора. Влача си краката, но не спирам да се движа. Тялото укрепва. Става по-жизнено. Движа се по-леко. Но бавно. Все едно пестя сили. Стигам до типито. Там ми подават вода и ме поставят да седна в кръг с другите, на земята, докато изчаквам всички старейшини да притиснат. Оглеждам се наоколо. Някои си бъбрят весело по двойки, а други са затворили очи, докато се преструват, че все още не са взели решение. Осъзнавам, че и самият аз нямам ясно решение. Влиза вожда и последните почетни хора.
Запалва лулата на мира, за да обедини полето ни. Лулата стига до мен. Държи се с две ръце. Лявата ръка придържа отпред мястото, където е тютюна, а дясната ръка придържа и подава към устата. Вдъхвам от лулата, без да гълтам издишам и се появява ясна мисъл: Оттеглете се!“ Лулата се връща при вожда. Той изважда „говорещата пръчка“. Само човекът, който държи пръчката може има право да говори. Никой не го прекъсва по никакъв повод! Всеки говори и казва мнението си въпроса: Ще се бием ли или се оттеглим?
Започва вождът:
- Братя, мисля, те трябва да се оттеглим!... настава дълбока тишина…
„Той използва точно същите думи“ кънти в главата ми! Всички, през които преминава пръчката са съгласни! Оттегляме се! За да спасим културата ни и кожите си. Усещам чувство за дълг към това да съхраним песните и бита ни, близо до природата, макар и в „клетка“. Много висока цена! Всички са съгласни. Отново пием вода.
Вождът пуска за втори път пръчката. Темата този път е как се подготвим? Какво да вземем с нас и какво да остави, защото е прекалено тежко за местене и не ни е трудно. Всички са приповдигнат дух и разпалено да започват даже и разни врели некипели за някакви бели, които били искали да са ни приятели. Аз съм супер скептичен към белите. Въобще не ги харесвам/ Виждал съм причината в друга астрална проекция, попадайки в същия живот/ Но, почитам посланието, което получиш от Тютюна. Започвам да си събирам скромния багаж от моето малко типи.
Живея с малкия ми син. Двамата, от тримата ми по-големи синове са мъртви от набезите на белите по нашите земи. Жена ми е починала преди 12 години, при раждането на последния. Без жена съм от тогава. Отдавам се на служба на племето. А на синът ми му предстои ритуал. Ритуалът, който ще определи пътят в живота му. Възмъжаването. Търсене на визия!
Петър
На ранно утро на следващяи ден, слизам по тясна пътека. Всичко е като в мъгла. Едва се движа от умора. Влача си краката, но не спирам да се движа. Тялото укрепва. Става по-жизнено. Движа се по-леко. Но бавно. Все едно пестя сили. Стигам до типито. Там ми подават вода и ме поставят да седна в кръг с другите, на земята, докато изчаквам всички старейшини да притиснат. Оглеждам се наоколо. Някои си бъбрят весело по двойки, а други са затворили очи, докато се преструват, че все още не са взели решение. Осъзнавам, че и самият аз нямам ясно решение. Влиза вожда и последните почетни хора.
Запалва лулата на мира, за да обедини полето ни. Лулата стига до мен. Държи се с две ръце. Лявата ръка придържа отпред мястото, където е тютюна, а дясната ръка придържа и подава към устата. Вдъхвам от лулата, без да гълтам издишам и се появява ясна мисъл: Оттеглете се!“ Лулата се връща при вожда. Той изважда „говорещата пръчка“. Само човекът, който държи пръчката може има право да говори. Никой не го прекъсва по никакъв повод! Всеки говори и казва мнението си въпроса: Ще се бием ли или се оттеглим?
Започва вождът:
- Братя, мисля, те трябва да се оттеглим!... настава дълбока тишина…
„Той използва точно същите думи“ кънти в главата ми! Всички, през които преминава пръчката са съгласни! Оттегляме се! За да спасим културата ни и кожите си. Усещам чувство за дълг към това да съхраним песните и бита ни, близо до природата, макар и в „клетка“. Много висока цена! Всички са съгласни. Отново пием вода.
Вождът пуска за втори път пръчката. Темата този път е как се подготвим? Какво да вземем с нас и какво да остави, защото е прекалено тежко за местене и не ни е трудно. Всички са приповдигнат дух и разпалено да започват даже и разни врели некипели за някакви бели, които били искали да са ни приятели. Аз съм супер скептичен към белите. Въобще не ги харесвам/ Виждал съм причината в друга астрална проекция, попадайки в същия живот/ Но, почитам посланието, което получиш от Тютюна. Започвам да си събирам скромния багаж от моето малко типи.
Живея с малкия ми син. Двамата, от тримата ми по-големи синове са мъртви от набезите на белите по нашите земи. Жена ми е починала преди 12 години, при раждането на последния. Без жена съм от тогава. Отдавам се на служба на племето. А на синът ми му предстои ритуал. Ритуалът, който ще определи пътят в живота му. Възмъжаването. Търсене на визия!
Петър
